Да живеем бавно, да бъдем творци на живота си, а не публика

Фокусирането единствено и само върху крайния резултат във всяко нещо, във всичко, което правим и с което се захващаме, е най-голямата беда, която можем да причиним на себе си и на децата си в наше време. Фокусирането върху крайния резултат и стремежът единствено и само към него, ни ограбва и лишава от пълноценното изживяване на процеса и пътя към постигането на резултат, а пътят е този, който на практика ни носи богата палитра от пълноценни преживявания и ни доставя удовлетворение от резултата. 

Сремежът единствено и само към крайния резултат ни превръща в бездушни, не-човешки същества, което в днешно време е една от предпоставките много хора да се чувстват нещастни и неудовлетворени. Това е причината, която ги кара да търсят заместители, за да запълнят празнотата от липсата на тези богати и пълноценни, цветни преживявания, които носи изживяването на процеса, докато правиш нещо - рисуваш, пееш, танцуваш, създаваш нещо с ръце, и в крайна сметка са истинското удовлетворение. 

А това изживяване се постига само, ако човек е научен от малък да участва в процеса на това, което прави. Случва се, когато е научен да живее бавно. Телевизията, компютрите, телефоните и всякакви технологии, които съществуват днес, работят точно в обратната посока, особено за малките и още неосъзнати умове, които не знаят как да се предпазват от вредата и как да работят с тях и да ги използват разумно, така че да не разрушават умовете и душите им. Технологиите и компютърните игри са вредни точно, защото учат децата на това - да се стремят само към резултата, да бъдат пасивни наблюдатели, а не участници в процеса, който някой е случил без тях и преди това. 

А когато не постигнат резултата по начина, по който искат или толкова бързо ,колко им се иска,  тогава те не знаят как да се справят с неудовлетворението и това работи с обратен знак вътре в тях - работи разрушително за техния свят, което после се пренася и в живота. Всеки сам може да прецени кой има полза от това - хората или компаниите, които градят развратната си потребителска експанзия върху това именно чувство на неудовлетвореност у хората, което кара хората да лекуват вътрешната си празнота с шопинг-терапии или със стремеж към нови и нови безсмислени развлечения и придобивки.

Първата крачка за излизането от този капан е осъзнаването. Втората, е съзнателно противодействие чрез опитване и тренировка да се фокусираме върху процеса, а не върху резултата и когато успеем да постигнем това, сами ще видим на практика, как идва и удовлетворението от резултата, защото пътят към него е бил пълноценно изживян. 

Само така можем да кажем, че сме творци на собствения си живот.
Само така ще сме го изживяли стойностно и пълно.
Нека го направим!

Люлия

Поколението Off

Със слушалки в ушите, нос забит в таблета, GSM-a или в iPod-а /iPhone/ и ангажирани две ръце за работа с устройството /вместо една/, в метрото, автобуса, по улиците успоредно с всички нас се приплъзва и то - "Поколението Off".
Поколението, за което всичко, което се случава наоколо не е важно или е досадно, или дразнещо, или плачещо за бой - направо: "Как да не му налетиш на този старец, който точно сега е тръгнал с тъпия си бастун да се бута в тролея, че и място иска да му отстъпваш да седне! Как пък не!"

Поколението, за което България е само една пропаднала страна, 

в която никой няма шанс за никакво развитие и която всячески трябва да се стремиш да напуснеш, ако все още не си го направил.

Поколението, за което българската история е изгърмяна досада от ученическото време, а българските писатели - супер демоде и безинтересни.

Поколението, което пълни кафенетата, живее на издръжка на родителите си и не успява да се задържи на никаква работа, защото дисциплината, която се изисква за един осем-часов работен ден, му е непозната.
Поколението, което дори да го попитат за нещо, никой не взима под внимание позицията му при важните политически и управленски решения.
Поколението, което именно заради това губи интерес към всичко наоколо, защото никой не отчита мнението му или го нарочва за некомпетентно или негодно за работа и спазване на дисциплина. 

Поколението, отгледано с риалити формати, 

служещи за отклоняване на вниманието му от истински важното и значимото в живота и подменени ценности.
Поколението, което отгледахме с фалшиви залъгалки като телевизия и компютърни игри, за да мълчи и пази тишина, когато се прибираме грохнали от работа и не ни е до деца.
Поколението, което не знае да общува, защото с него не е общувано, когато е трябвало - в ранна детска възраст, а само му е шъткано да пази тишина.

 И до кога така?

Накъде ще вървим с отглеждането на такова поколение, което после се превръща в общество?
Поколението, което откъснато от семейството, прекарва по-голямата част от живота си в училище, където рядко научава нещо, но му пробутват дъвката, че има право на мнение по всички въпроси /мнение, което никой не зачита, но това то научава по-късно/.
Поколението, за чиито "болести" сме отговорни и което ще влачим на плещите си, докато умрем.
Поколението, което не участва в нищо, а убива времето, защото не знае какво друго би могло да прави с него.
Поколението, за което сме виновни всички и за което не можем да направим много, ако не променим системата - образователна, обществена, политическа.
Поколението off - изключено от живота и от което ние, възрастните и като общество сме обречени на изключване, ако не се стреснем и не вземем мерки. 
Сега, веднага и без отлагане, докато не е станало непоправимо. 

Люлия

Зависимостите, които не осъзнаваме и независимостта, която не избираме.

Вчера започна новата учебна година и много приятели споделяха трепетите и вълненията си на своите първолаци и не само първолаци от първия учебен ден.
Прекрасен ден, изпълнен с преживявания, радостни очаквания от среща с новото и за съжаление обратно пропорционални на това - скорошни разочарования, за които в този първи ден често не се говори. Ззащото надеждата, че може би тази година ще е различно, че може би нещо ще се промени - я учебниите и методите ще са станали по-смислени, я учителите по-прогледнали за децата, а не робуващи само на програми и началници,  все още съществува.
В същото време жителите на едно Пернишко село се вдигнаха на бунт, за да не допуснат редом с техните деца в училище да седят деца на бежанци, сякаш тези деца са заразно болни или ще ги оцапат. Сякаш не разбират и не искат и да знаят, че от образовани бежанци, както и от образовани цигани, обществото ни е по-малко изложено на опасност, отколкото съжителството с необразовани такива.
Мисълта ми е за плявата и зърното, пресяването и отсяването.

За зависимостите, които не осъзнаваме и за независимостта, която не избираме.

Друга приятелка пък сподели по повод едно друго начало - на поредния риалити-формат следното много точно прозрение: "Народът ни е апатична, ниско платена публика, която развеждат с автобуси, за да наблюдава лоши риалити и политически формати и формацийки и лекува пришките по ръцете си с крем, не от работа, а от ръкопляскане.С огромно съжаление от мен".
И от мен също, но това едва ли ще промени нещо, докато не разберем, че първата крачка към промяната и обръщането на тенденцията, започва именно от  училището, а за да се случи в училището, то преди това промяната в мисленето трябва да се случи в главите на родителите, не на учителите и чиновниците - на родителите! Те трябва да бъдат събудени и да прогледнат за това, което не е наред с децата им, не е наред с училището и не е наред в обществото ни. За да поискат промяната.

Добрата новина е, че вече има пробудени родители. 

Не толкова добрата е, че са шепа хора. Засега.
Но все пак добрата е по-стопляща душата и сърцето. И я има.
Докато гледах децата в междучасие от близкото училище, които като лавина ме обгръщаха и подминаваха, на път към лавките за закуски и сокчета, ми се обръщаше сърцето от устрема, с който поглъщаха всичките тези наблъскани с отрови продукти. И усещането, че отглеждаме общество, което не мисли. То следва - учители, лидери, реклами, супер-герои и най-вече фалшиви такива. Но не мисли. А още по-малко се замисля, дали и какво чувства. Защото в основата на цялото това немислене стои именно образованието, начинът на преподаване, а не самата информация.

На какво и как учим децата си? 

 На папагалско повторяне на казаното от учителя, което с изпитването и оценките се затвърждава като единствено правилния начин на живот и после се пренася върху всички останали сфери - работа, политика, семейство, общуване.
Докато гледах първосигналното пазаруване на не-храни, с които се хранеха децата, си мислех как образователната ни система има вопиюща нужда от изтърбушване, преобръщане с хастара навън и полагането в нея на изцяло нови принципи и основи - нови не защото са измислени сега, а нови като изцяло различни от досегашните. "Защото всичко ново е добре забравеното старо."
Състатезателния елемент, разпространен сега, оценяването и конкуренцията само засилват агресията у децата, която пораждат филмите, електронните игри и рекламите.
За да бъдат здрави, мислещи и толерантни, децата ни трябва да растат в една спокойна обгръщаша ги с любов и внимание среда, каквато в днешните училища изцяло липсва. Те трябва да имат нужното време и спокойствие да открият заложбите си, учителят само да подпомогне това тяхно развитие, давайки им в допълнение широка обща култура, от която да черпят вдъхновение.

Днешната система отклонява децата от заложбите им. 

Постоянните изисквания към тях да преповтарят даденото от учителя или написаното в учебниците без да го осмислят; интелектуализирането, което ги пренася изцяло извън самите тях, без да отчита това как се чувстват, какво изпитват дали им харесва или не, има обратен на желания за постигане ефект - вместо на знание и развиване на процеса мислене, се постига ефект на скъсване с мисленето и омраза към ученето. А омразата към това да знаеш и учиш, потъпкването на естествената любознателност, която децата имат и носят,  ги превръща в апатични възрастни,  лесни за манипулиране, податливи на влияние на външни и нетипични за тях послания. Възрастни, които не знаят какво искат, защото никога не са учени да се вслушват в себе си и да следват своите заложби. 
Възрастни, бомбардирани от всички страни с послания и изисквания какво трябва или не трябва да правят, как да се обличат или да не се обличат, какво да ядат или да не ядат, как да изглеждат или да не изглеждат, какво да слушат или да не слушат, да гледат или да не гледат - и бам, бам, бам, бам - удобно, лесно и удобно, нали? За властимащите, за производителите, за всички, чиято единствена религия са парите и печалбите, а не човека.
И не на последно място това води до изместване на разбиранията за правилно и неправилно  и увличането по различните зависимости, които се превръщат в единствения начин на забавление на младите - цигари, алкохол, наркотици, секс, фитнес, лукс, за които могат да си го позволят /те или родителите им/. Все неща, които те погрешно смятат за дръзки, cool, яки - забавления за пораснали, а в самата си същност, ако можеха да вникнат в нея, представляват

отказ от живота - 

един много рафинифиран, завоалиран и манипулаторски отказ от живот.
Защото всичките тези забавления са свързани с убиване на време, /именно убиване, а не прекарване на време/ което не знаеш как да използваш и какво да правиш, как да изпълниш и наситиш със самия теб и твоята вътрешна одухотвореност. Защото никой не те е учил как се прави това.

И ако изложеното до тук, не е достатъчно да се замислим колко неотложна и належаща вече е станала нужната от промяна и обръщане с хастара навън на образователната система в посока към развиване на самото мислене, а не на папагалстването; ако продължаваме, както досега - по инерция и без да си помръднем пръста, то съвсем скоро ще настъпи моментът, когато ще дръпнем шалтера на държавата. Държава, в която няма да е останало нищо освен измъчени и изтерзани роби на чужди фирми и чужди управници с празни очи и още по-изпразнени души.
Ще го допуснем ли?

Люлия

16 септември 2014 г.

Този и другият свят

Този свят пълен с „псевдо-”, с измислици,

субкултура и всякакъв „фейс”,

в който всички сме „най-” и отличници,

глупостта е на власт в апогей.

В този свят лесно влизаме в каузи,

безопасно, безименно – рай...

Кой ти гледа дали сме ги спазили –

говорилня и врява без край.

В тази глъч воайори сме всичките –

кой се свързал, отвързал, венчал,

виртуално садим си тревичките

и разпалено хвърляме кал.

И окото на ТV-и „Биг брадъра”

май отвея далеч Оруел,

и дори виртуално излагане,

всеки сам вече с хъс е подел.

И забравили даже да мислиме

мисли леем и леем безспир –

пръсти бясно хвърчат по клавишите

и живеем така – на буксир.

С заместители лъжем си чувствата,

а е просто - „shut down”, „escape” –

слагай звездна усмивка на устните

и в живота реално изгрей!

И в риалити, не! – а в реалности,

своя път и съдба изгради!

Без случайно влетели случайности,

виртуални мечти и игри.

В този свят има болка и болката

все пак някога сладко боли

и въртим на живота си ролката

някой път със реални сълзи.

 

И в очите отсреща откриваме,

пак понякога, мил звездопад,

и от нежност и обич преливаме,

а в душите настъпва обрат.

В този свят всяка грешка е истинска,

всеки допир, сълза, всеки смях

и дори да ми пари от искреност,

своя  път аз във него избрах!

Люлия

2011 г.

За доброто и добруването

"Можеш да заведеш магарето до извора, но не можеш да го накараш да пие", се казва в една поговорка. Такава е ситуацията и с духовната наука - можеш да отвориш вратата за някого да мине, а той дори не иска и да надзърне през нея. Защото се страхува. От какво се страхува? Като разбере, че има толкова много отвъд видимото, той се страхува, че ще загуби видимото, макар видимото да е в пъти по-малко от това, което му предлагаш. 

Какво ще загуби? 

Ще загуби мимолетното си удоволствие, което идва от усещането "имаш един живот", "сега да се наживеем", "всички земни удоволствия да вземем веднага" и т.н. И не иска и да чуе, че не сме тук за удоволствия, а за работа. 

Каква работа? 

Не тази с 8-10-12-16 часовия работен ден за някого или за някаква фирма, която в самата си същност често е точно отклонение за човека от неговата истинска работа. 

А за духовна работа, която те води към нови и нови открития, към нови и нови светове, нови хоризонти, допълва те и надгражда това, което носиш като заложби при слизането си на земята. Тук си, за да се развиваш, а не да си губиш времето със земни удоволствия. Защото всичко си има цена. И в духовния свят ще плащаш за пропиляното време на земята и неизпълнените задачи. И пак ще се върнеш, за да довършиш несвършеното. И ако отново се отклониш ще се връщаш и пак, и пак.

Защо лекарите днес не лекуват? Защото да си лекар е призвание, а не бизнес. Когато между тяхното умение и болния поставиш парите, лекарят губи призванието си. Да лекуваш другите е избор на душата, състояние на духа, мисия, висша цел, а парите днес правят точно обратното - откъсват те от целта, защото самите пари стават цел, а не лекуването на болния. Лекуването е общуване от душа с душа. А не флакончета и субстанции. И всяка болест идва, за да те накара да се замислиш в какво си сбъркал, кога си постъпил не добре, какво трябва да промениш. Така че успехът на излекуването е обща грижа - на болния и лекаря и всеки от тях трябва да поеме своята част от отговорността - не става без участието на болния, не става само със знанието на лекаря.

Не сме тук за удоволствия. 

И за страдания не сме, но от тях учиш, те идват, за да преподадат урок, а дали ще го разбереш, какво и дали ще вземеш нещо от това, е въпрос на избор и гледна точка.

Огромната част от проблемите на човечеството в днешния свят са точно парите. Или по-точно култът към парите, а не самите пари. 

Но идва друго време. Време, когато посредник между хората и тяхното можене няма да бъдат парите, а доброто, което могат да си направят един на друг, доброто, което могат да направят за планетата. Разменната валута ще бъде "мое добро за теб" срещу "твое добро за мен". 

Кога ще дойде това? 

Скоро? Съвсем скоро. 

Зависи от това кой и колко е повдигнал съзнанието си. За някои по-скоро, за други по-късно. Но идването му е неизбежно.

И тогава ще трябва да му мислят тези, които още не са прогледнали за това. Тогава за тях ще има доста работа, за да догонят другите и да досвършат несвършеното навреме. Просто път. 

Незнанието за духовния свят не отменя духовния свят. Само този, който не иска да пие, ще има по-малко информация и ще бъде по-неподготвен тогава, когато времето за действие дойде.

А това е въпрос на личен избор, който всеки трябва да вземе днес.

 Люлия

юли 2014 г.

Каква криза?!

Който каквото и да говори днес за условията, в които живеем, за икономическите кризи и икономическите отношения, истината е една - Кризата е резултат предимно и най-вече от отношенията между хората и социалното общуване, които са положени на грешна основа. Икономическите отношения са следствие от това. Ако хората не се лъжеха взаимно, нямаше да се налага да се измислят институции, които да уреждат отношенията между тях.

Институциите не могат да разрешат тези проблеми. Само хората могат. Каквито и закони да се измислят, те не могат да заместят добронамереността и доверието между хората. А в основата на това е любовта към другия. Не всеки сам, а аз заедно с другите. Ако се променят човешките отношения и тази мисъл се постави в основата, то това неминуемо ще промени и икономическите отношения.

Решението започва с осъзнаването на тази истина. Това е пробуждането. Когато хората разберат, че икономиката не им се случва, а те я случват. Да разберат, че силата е вътре в тях и тя не може да бъде насочвана и управлявана от нещо или някой над тях - било то правителство, институция или каквото и да е друго. Когато се пробудим, тогава започва търсенето и се намира пътят към процъфтяването.

 Люлия

27 юли 2014 г.

Злото може да бъде победено с неговите капани, същите, които залага на малките хора

Всеки човек, независимо от мястото, на което се намира, може да прави смислени и полезни неща. Ето това е знанието за новото, което идва и новото време, в което дори ние ще се случи да живеем.

Това означава, че трябва да знаем как да променим образователната система така, че децата да бъдат научени, как да станат полезни и смислени възрастни, независимо от това къде се намират и с какво се занимават. Изгражда се. Учи се и се постига с търпение и учене от хора, които го притежават.

Децата така или иначе подражват. Ако това, което виждаме днес около себе си и в обществото, и в училище, не ни харесва, значи ясен е проблемът откъде започва и за нас също е ясно коя е най-наболялата тема, от която трябва да се започне още днес. Назависимо кой какви ги говори за разни политически партии, избори и какво ли не.

Ако не се започне рязко, категорично и ведна от образованието и след 1, и след 4, и след още 25 или 100 г. пак ще си говорим за същото - как в България нищо не става, как никога няма да се оправим и как хората напускат.

И не е нужно да чакаме мислещи политици, за да се случи това. Трябва ние, хората, родителите, да го случим. Нещата се обръщат - и да го наложим на калпавите политици, ако все още ги има. Щото само те не разбраха, че са пътници, ама хайде, ще изтърпим още едно или повече кухи и празни правителства. Защото има инерция от старото, дори и когато си отива.

В политическото, а най-вече в общественото говорене единствената дума, която трябва да чуваме днес е образование, образование и пак образование. Редувана тук таме с училище.

Ако осъзнаем какво искаме да постигнем - хората да бъдат смислени, полезни и съдържателни в своите действия, това е първата стъпка.

Дори фейсбук може да бъде използван за смислени неща. Това вече се случва - да свързва хората със сходно мислене. Правят го не само хората с пошло мислене, но и разумните и смислени хора.

В интересно време живеем.

Люлия

28 юли 2014 г.