Свободата, Санчо!

Свободата, Санчо!

Свободата!
Свободата е вай-висшето благо и право на днешния човек! Псевдо-демокрацията все пак ни доведе и до нещо добро - до правото на свобода. Демокрацията не ни го дава, но все пак, благодарение на нея и въпреки нея, имаме свободата и правото да стигнем до Свободата на духа.

Силата на информацията, правото на избор - да гледаш телевизия или не, да гласуваш или не, да избираш пътя и живота си, все пак е свобода, върху която демокрацията трудно разстила пипалата си. Над свободата на духа нито капитализма, нито властта имат власт.

"Сърцето можеш да изтръгнеш, но това, което е в него - никога". 
Властта може и да ни успива с разни фалшиви постулати, използвайки псев-демокрацията като оръжие, но никога не може да ни застави какво да изберем, както беше във времето преди това.

Та, свободата, Санчо.
Свободата във всичко е днес.
И във всеки от нас!
И ако това не е повод за оптимизъм! Здраве му кажи!
Въпреки капитализма и отвъд него!

Въпрос на поглед и вътрешна свобода! Нищо повече!

Люлия
15 август 2014 г.

Дядо застана до мен

Дядо застана до мен

Днес, когато посегнах към първите картофи, отгледани със собствен труд и усилия на полето /заедно с приятели-съидейници/,  когато видях едно сцепено на две, прерязано от мотиката картофче, сякаш дядо застана до мен. И, сякаш, отново го чух да казва, както някога: "Взимай го, взимай, не му се чуди, нищо му няма, че е срязано. Е, че мотиката малко го е посякла, нали и ти ще го режеш, като го слагаш в тенджерата, да не ше го ядеш така цял, я!" И ми стана светло и хубаво, както някога, когато ги нямаше грижите, нямаше го бързането в живота /освен онова срито дълбоко и тайно бързане да пораснеш/, нямаше го култът към изкуственото съвършенство. 

Тези дни често си мисля за дядо - този, чието име се съдържа в половината от името ми, роден преди 100 г. - 1914 г., при когото ние, прекарвахме всичките три месеца от ваканцията. Градинар по душа.

Помня тогава, че и след това - когато вече бяхме пораснали, как прекарваше целите си дни в градината и на всяка тревичка, стръкче, лозичка, дръвче или корен се спираше да приказва. Можеше да разказва дълго и сладкодумно историята му - от къде е - от миналата година ли са семената, или някой му го е дал, как го е насадил, как го полива, пръска, ашладисва, кога и колко очаква да роди, ако не падне град или нещо не го маноса.

Като си отидехме на село, първата му работа след като ни посрещне с "Добре дошли!" беше да рече: "Ела, ела сега тука да видиш каква градина съм направил. Ела да идем в градината!"

И приказката започваше.

Много мъдрост и доброта носеше дядо. За всяко нещо говореше, сякаш сам Бог му нашепваше в ухото какво да ни каже, /може би в края на живота му това и наистина да е било така, аз не зная, но подозорим да имаше нещо такова/. Говореше с внимание, с пълнота, с много същност и като провериш сам думите му на практика веднага или след време, разбираш, как няма и частичка лъжа в казаното от него. Разбираш, как всичко изречено е истина, попило мъдростта на живота. Как знаеше, само като погледне нещо, защо е такова, защо изглежда по този начин, какво не му достига, откъде се е взело.  Не само в градината, и в живота изобщо.

Ей такава мъдрост имаше в дядо, ама аз комай-май, я разбирам едва сега, когато вече съм преполовила живота си и все по-често се сещам за него. Тогава, кой знае къде, са ме носили дивите ветрища на босоногите ми лета!

Но, явно, нещо е останало там, вътре, в дълбокото на душата, щом след толкова години, /толкова години, откакто го няма даже/, то изплува и днес е тук, на повърхността на живота ми.

Защото няма как да повярвам, че всичките изисквания на Европейския съюз за прави краставици и моркови, с еднакъв размер, задължително по-едри, за да бъдат категоризирани с първо качество, са въведени от любов към естеството на природата и човека.

Че то, ако в природата няма малко кривинка, къде ще отиде сладостта на живота! И как ще познаеш хубавото, ако не си се сблъскал с лошото?!

Та така дядо дойде, почти истински, за да ми спомни как някога преди лягане в тихите юлски и августовски вечери, сядахме на пейката в двора и той с последната  за деня цигара "Арда" без филтър или "Слънце" между пръстите, ни се усмихваше светло и добродушно и започваше някоя от многобройните си, пъстри истории от живота, които беше имал на млади години, обикаляйки по земята.

Бъди спокоен, дядо, ще се погрижа и за прерязаното картофче, родено на нивата, и за кривите моркови и за дребничките домати, бобчета, тиквички и лук. Няма да ги изхвърля, защото са грозни, неудобни за белене или не са еднакви по размер, вместо подравнени, едри и прави, каквото ни пробутват по рекламите, че трябва да бъдат, за да бъде задоволена хищната паст на огромните вериги за изкуствени храни.

Защото в тези неизправени и ситни зеленчуци пулсира живият живот, който имаше в теб, носим у нас и предаваме на децата си.

Люлия

юли 2014

Да обгърнем целия свят в хармония заедно със себе си в него

Да обгърнем целия свят в хармония заедно със себе си в него

Децата нямат усещането, че са нещо различно от света. Докато са малки, те изживяват себе си като едно цяло със света наоколо и за тях всичко е истинско, всичко е истина, затова децата в повечето случаи не умеят да лъжат. От друга страна, трудно си спомняме детството, защото тогава сме били щастливи, били сме в хармония със себе си и света, а когато сме в хармония, няма спомени. Затова и така носталгично мечтаем да се върнем там - с едно необяснимо вътрешно чувство, което не е свързано с конкретен образ, а просто с желанието да сме там.

Децата се сливат с околния свят и всичко, което идва от него към тях, им влияе без прегради. Ролята на възпитателя е да им внесе малко антипатия, за да се научат да се пазят, а не просто да плуват безметежно в него.

Кой и кога направи света едно място, от което трябва да пазим децата и ние като възрастни също трябва да се пазим от него? Къде е точката на пречупване? И защо, ако това е правилният начин да се живее, след това, като възрастни, хвърляме луди пари, за да се научим да бъдем щастливи като децата и да си върнем отново хармонията със света?

Всичко това е било нужно да се извърви в името на човешката еволюция. Но днес все повече усещам, че настъпва времето за обратното броене. Всички тези духовни практики, семинари, учения как да бъдем в баланс и хармония, как да управляваме енергиите, думите, мислите, са доказателство, че в еволюцията и развитието си сме се отклонили от нещо истинско. Потъвайки все повече в материализма, /което също е било нужно за един етап от този път/, сме загубили усета си за истинското и важното, което носим като хора и това все повече става различимо по празнотата в погледа и душите.

Осъзнаването на проблема е първата стъпка към разрешаването му. Значи е време. Време е да си върнем душите и отново да продължим еволюцията по пътя на хармонията между материя и дух. Между ум и сърце. Между нас и света. Време е.

Нека направим крачката, разширим съзнанието си и отворим душите си към необятността на тази вселена с всичко видимо и невидимо в нея.

В пълнота и хармония да обгърнем целия свят заедно със себе си в него.

Люлия

22 август 2014