Пластмасата, миньоните и Мики Маус нямат място в живота на децата

На децата трябва да показваме само онези неща, които са истински в живота. Нещата, които наистина могат да срещнат, да видят, да се докоснат до тях. И това важи безусловно за всяко нещо, което решим да им представим - траекторията на самолетите, поникването на растението от малко семенце, срещането на лъва в Африка и никъде другаде, пингвините на Южния полюс и белите мечки на Северния и защо те никога не могат да се срещнат.

На глупавите фантасмагории се дължат най-големите увреждания и грешки в съзнанието на децата. В анимациите с измислени герои и факти, в нереалните и несъществуващи лъжи, които им поднасяме от екрана или с думите си. И когато се забавляват с глупостите на екрана, не се умилявайте от звънкия им смях, а бдете.

Мислете. Коригирайте, намесвайте се разумно, смислено и качествено. Това означава да забравим Мики Маус, покемоните, миньноните и нам-си-кви там нереални глупотевини. Защото тях детето няма да срещне никога в реалния живот. И ние сме му предложили една лъжа. Отговорността е наша. За всяка грешка на децата, отговорността е в нас, защото първо ние сме им я показали, а те са я повторили, изимитирали, прекопирали от нас.

Да не се чудим после сами къде сгрешихме и какво сбъркахме и как да поправим грешката си.

До децата трябва да се докосва само истината и от всички нас зависи какво им поднасяме и как те ще го пресътворят. И ако все пак сме избрали да им проднесем лъжа, нека не се чудим защо това ни се връща в изкривена форма и деформиран уродлив вид. Защото в живота те могат да видят мишка, но никога няма да срещнат мишка, която да изглежда като Мики Маус. И когато им пробутваме подобен образ това означава, че от малки ги приучваме да свикват с лъжата. Защото Мики Маус е лъжа.

Истината не се състои в това да казваш ВСИЧКО, което мислиш. Истината се състои в това да МИСЛИШ всичко, което изричаш. И това с пълна сила важи и за нещата, които се докосват до децата. Не е нужно да ги сблъскваме с истина, за която те не са готови, но нека всичко, което им поднасяме, бъде истинско. Просто е, нали?

Бъдете будни и мъдри, скъпи родители. От вас зависи толкова много - не само физическото оцеляване, но и духовното и душевно изграждане на най-скъпото, което имате - децата ви.

Люлия

Повелителка на времето

Ако има нещо, за което да съм мечтала, то е именно това - да не бързам за никъде, да не гоня час, влак, автобус, метро. Да разполагам с времето и да го планирам по мое усмотрение. Да не се налага да стоя някъде, като на каторга по 8-9 часа на ден. 

Откакто съм щастливо безработна, най-сетне го получих. Моето щастие - да бъда повелителка на времето си. Да усещам времето. Да виждам как изтича между пръстите и с един замах - хоп - да го улавям и управлявам. Да му казвам - сега стой тук, сега отиваме там, сега си ми за това, а после - за друго.
Сбъдната мечта е това моето.
След 27 години работа без прекъсване, най-после да разполагам с времето си. А то, не че се е ширнало без път и посока, ей така, в нищото. Не, съвсем не - графикът ми е по-запълнен от времето, когато ходех на работа под час и имах срещи по график.
Разликата е само в това, че вече не друг, а аз определям кое време за кого и за какво е. И по-голямо щастие от това няма.
Повярвайте.
Сам да си бъдеш господар и повелител на времето.
А то, както е химера, така е и безкрайно скъпоценно.
Ако имаш усет за него, ако го уловиш, изживееш, изпълниш.
Казвайте ми от днес - Повелителка на времето. Моето време. Не вашето.
На вашето вие сте повелители. И бъдете!
Не позволявайте друг да повелява с вашето време.
Използвайте го.
Радвайте му се.
Запълнете го със себе си и своите мисли, желания, чакани срещи, книги, мечти. И веднъж уловено, претворете го, наситете го със себе си и отново го върнете на света.
С цялото великолепие, на което сте способни.
Амин!

Люлия

Чудесата на езика

Питам. Точка. Запетая.

Скачам, уча и играя!

Грациозна въпросителна,
Важна, важна удивителна -

вири нос и гледа смело,
мръщи вежди, глади чело!

И граматиката прашна,
всъщност никак не е страшна.

Ето точка - значи клякам,
удивителна - подскачам.

Въпросителна с надежда
ръкопляска и нарежда:
"Аз съм важна странна птица,
и защото съм умница
искам всичко да узная.
Казвайте, да не гадая."

Запетайката вежлива,
трепетливо се извива.
Тя е важна и прекрасна,
прави мислите ни ясни.
Хич недейте я пропуска
на обяд и на закуска,
слагайте я там, където
й е мястото, момчета.

Никой да не се скатава,
в цял театър оживяват
чудесата на езика.
Приказката е велика.

И с игра, театър, песни,
ученето става лесно.
Имаме дори и хор
там тирето е тенор.

Ех, граматико, любима,
във езика ти си Прима!

Люлия

Ключът и силата в нас

Защо днес по толкова много начин, дори без той самият да усети, човек се отклонява от дълбоката същностна връзка и извървяването на пътя към себе си. Защо никой не ни учи на това? Защо цялата образователна и възпитателна система е подчинена единствено и само на връзката с външния свят, но не и със себе си?

С нещата, които прави или не прави, с които от най-ранна детска възраст му ангажират вниманието и го възпитават, всичко върви в една посока - да се отклони човек от пътя към себе си, да се отклони от своето вътрешно Аз, тази среща да не се състои, да няма връзка със себе си и да търси постоянно външното.

Какво е това толкова плашещо нещо, което може да предизвика срещата със самия теб?!

И си мисля, че това е пътят към свободата. Която ще се роди от тази среща вътре в теб.
Защото си мисля, че точно това е пътят, който ако извървим, ще намерим Бог. Там, в онова особено вътрешно място, отредено само за него, където той си е, и винаги е бил, и независимо дали го признаваме или не, носи всеки човек.

Но не този Бог, който разделя и в чието име се водят безумни войни. Не този, който ни налагат навън и в името на когото сме съдени, грешни, наказвани, анатемосвани, обругавани, отричани.

А онзи, чистият Бог, който не иска нищо, не те съди, не те обвинява, не наказва, защото пътят към него си ти, ти самият си връзката с Бог. И когато от външните ти сетива навлизат толкова много думи, ефекти, шум, грозота, заблуждение, нищо не правене, кухо развлечение, то е повече от ясно, че ти не би могъл да извървиш този път, който ще отведе навътре към Бог.

И тази мания всички да са еднакви, подчинени на една марка, едни и същи житейски избори, мода, политиканстване, кухо и празно говорене, външни църковни ритуали и налагане на религия със сила; пошлост, псевдомузика, и какво ли още не, целят съзнателно или несъзнателно точно това - тази среща със самия теб и Бога вътре в теб да не се състои.

И когато се сърдим и обвиняваме друг за нашите сълзи и страдание, колко е лесно да хвърлим вината на другия, но никога да не потърсим корена й в нас. И колко е дълбоко всъщност това осъзнаване и колко е трудно, нали?

Едниственият отпор е осъзнаването на целият този шум и това до какво води той.
Осъзнаване.

Пътят към Истината и истинското в света започва след това.
И докато не стъпим на него, всеки друг ще управлява живота ни, но не и ние самите. Ще правят с нас каквото си искат. А ние ще си мислим, че когато правим обратното на това, което някой иска, правим нещо свое. Но не - правенето на пук на някого е правене на нещо, което друг не иска, но не е в никакъв случай това, което ние искаме. Има разлика и тя е огромна.

А привидно, уж, всички не искаме това - не искаме друг да управлява и насочва живота ни, привидно роптаем, но с това не стигаме до никъде. Защото стигаме само до ропота, а отхвърлянето на управлението, което идва към нас отвън, е работа, работа и пак работа. Осъзнаването е първата крачка, а след нея започва правенето. И връзката между двете неща се къса именно тук. Защото приучени от деца да гледаме навън, извън себе си, често караме по инерция, някои стигат до осъзнаването на тази инерция, но колко са тези, които успяват след това да стигнат до правенето на онези неща, които ще я спрат и обърнат?!
Единици.
А друг начин няма.
Ключът е в нас.
И нека го видим, да отключим вратата и тръгнем по пътя към себе си и Бога вътре в нас. Защото това е сила.
Силата е в нас.

Люлия