Някой ден всички разбират

Има едно дълбоко неразбиране и нежелание днес хората да вникнат в истинската същност на тези специални дни - страстната седмица, тайната вечеря, предателството, Голгота, разпването и Възкресението. Дълбоко нежелание и страх от това, което ще видиш там, когато надникнеш и се опиташ истински да разбереш.
Защото това не са дните за трапези, яйца и козунаци, но докато ги изживяваме като такива, няма да спре нещастието и страданието по тази земя.
Бог има мнооого време да чака, мноооого време да търпи лутанията, игрите и заблудите на хората, на него от това не му става нито по-топло, нито по-студено, но тежкото е за хората, за тези, които не разбират, за тези, които не искат да знаят, потънали в плен на материалистичното мислене и материалното живеене.
Не парите, не богатството и не трапезите са най-голямата липса в наше време, а вярата. Вяра трябва на хората, за да почувстват, че са живи, вярата в духовния свят е тази, която ще им даде цел, сили, устрем да преодоляват и най-големите препятствия, да се изправят и да продължават напред, колкото и да е трудно.
Дали нашите предци са имали повече от нас, дали са били по-богати?
Физически - едва ли.
Но духовно - със сигурност!
Затова и е имало личности, които помним и до днес. Това не са били хора богаташи. Това са били хора с огромен дух и вяра, вяра в невидимото, което работи и възражда живота, дори когато не ти е останало нищо друго.
Затова думите, Прости им, Господи, те не разбират какво вършат, важат с пълна сила и днес.
Някой ден всички разбират.
Но защо да е по трудния начин, а не сега, когато могат да го направят по собствен избор и желание.
Защото Бог ни е дал живот, но и свободна воля и всеки сам избира пътя си.
С него или без него - избор е. И от всеки един избор има последствия - различни за всеки един от двата пътя.
Не завиждайте на богатите, на тези, които имат всичко, за които 4 дни почивка на Карибите или в Дубай не са проблем. Не им завиждайте, съжалете ги. За духовната им празното и нищета, която ги обхваща в момента, в който останат сами със себе си. Защото тази празнота не се запълва лесно. Тя само иска и още, и още, но запълване няма.
Ако самият Божи син се е смирил и е приел горчивата чаша, защото не е могло тя да го отмине, за да може хората да съществуват вечно и даде на хората точно това знание - че няма смърт и животът продължава след смъртта. Ако той е имал това смирение, без което ние едва ли щяхме да имаме този дар, то защо ние хората да не можем да се смирим.? Смирението не е примирение.
А днес точно смирение липсва, смирение, с което да се измъкнем от мизерията и страданието - нашата обезверена Голгота. И колкото повече се съпротивляваме на вярата, толковата повече ще си носим този кръст. А спасението е в наши ръце, в нашето осъзнаване, в нашите мисли и действия с вяра и любов.
Христос Воскресе един път за хората.
Дано и в тях най-сетне да възкръсне доброто, вярата и любовта, за да променят живота си.

Едно предВеликденско, такова ми е

Едно предВеликденско, такова ми е.

Небето пише знаци. И със знаците общува с нас - малките човеци-мравки бродещи по земята.

ПредВеликденско ми е.

С поредния отпечатък на човешката алчност, безумие и непрогледност - с неизвестния брой затрупани /дай Боже да са живи/, загинали, останали в тишината на трагедията човешки същества.  И останалите в неведение близки с предстоящите  /по познатия ни от най-новата  история българска на 25 годишен преход  сценарий/ семейни драми - отишли да изкарат някой лев, а не се върнали.

А на наемниците - мастити бизнесмени-търгаши на човешка кръв, хич не им е за загиналите роби. За тях те са безименни и неизвестни. Между богатите-търгаши и хората, които чукат, къртят, вадят арматурно желязо, стоят подизпълнители - по добре познатата схема - да се пази големият биг-бос-търгаш от съдебни дела.

Но от кой съд го пазят?

Този на човеците ли?

Този - подкупният, корумпираният и продажният ли, който не е въздал справедливото на никой алчен убиец-търгаш? От този съд ли го пазят?

Той така и така не е заплаха на него?

От съда на самите човеци, като малки хора, които наемат за работа /или за сигурна смърт/, търгашите отдавна не ги е страх, защото си имат платена охрана, добре въоръжена, обучена и действаща. Дребните наемници без имена, които са работили за тях, с голи ръце не могат да излязат срещу тях. Те и така и така не са заплаха за търгашите.

От кого тогава ги пазят?

А от онзи, другия, съд?

От онзи, от който не може да се скрие никой - нито беден, нито богат, нито болен, нито здрав, нито бял, нито черен, нито лъжец, нито праведен? Съдът, който е вътре в нас - независимо дали го помним или сме го забравили това?

От този съд, който остава и си носим с нас, където и да сме, каквито и да сме, ще ги опази ли някой?

Нее.

Няма спасение от съда вътре в теб.

Може да го приспиш. Може да се правиш, че не го виждаш,  може дори да си забравил, че съществува, но не можеш да го изтръгнеш от себе си. Той си стои. И си е все там. И ще те чака. И  когато най-много си забравил за него, когато ти е най-зле, когато молиш за помощ и пощада, този съд, който си забравил, че съществува, ще те издебне и ще ти попита – „Помниш ли ме?“

Няма сила, която да опази злощастния търгаш, от съда вътре в него със или без сегашното му осъзнаване на стореното, със или без забравената от него тази дрипава сиромахкиня Съвест.

И рано или късно злото ще бъде платено. Злото, сторено на хиляди, от осакатени в мисленето си от капитала човеци, злото, сторено на обикновените хора, от съсипващия български мутрафон-бизнесмен, ще бъде платено с лихвите от самите мутрафони.

Защото дори и този в лъскавите костюми, лачените обувки, белите ризи и прескъпия парфюм, дори и този със сменена кожа уж-бизнесмен, не може да избяга от мутрафонската си същност. Но не може да избяга и от заплащането на стореното зло. Колкото и да му се иска.

А бедните, онези, затрупаните, изоставили чедата и семействата си, отишли без договори да работят за къшея хляб, изтръгвайки арматура от бетона, най-вероятно без спазването на никакви трудови правила, останали под срутената сграда, защото са продължили да работят и следработно време, за тях остава само спомена за сиромашката орисия. Която ни показва какви не трябва да бъдем и какво ни чака, ако скоро не се опомним и не стъпим на правия път.

И вярата. Че възмездие има.

Доказателствата за това са хиляди.

Който има очи ще види, който има уши ще чуе.

Но нищо не остава без последствия.

Едно предВеликденско такова ми е.

Дето няма голям Християнски празник без напомняне, че грешим. Че безкрайно много сме се отклонили от пътя, по който трябва да вървим.

Ако не са деца невинни жертви, ще са все хора в крайна нищета. Тези, които курбан отиват, за ненаситните мутренско-бизнесменски и политическо-алчни търбуси.

ПредВеликденско ми е на Велики четвъртък.

Когато и небето не просто ни говори, а крещи.

Събудете се!

Небето пише знаци. И със знаците общува с нас - малките човеци-мравки бродещи по земята.

ПредВеликденско ми е.

С поредния отпечатък на човешката алчност, безумие и непрогледност - с неизвестния брой затрупани /дай Боже да са живи/, загинали, останали в тишината на трагедията човешки същества.  И останалите в неведение близки с предстоящите  /по познатия ни от най-новата  история българска на 25 годишен преход  сценарий/ семейни драми - отишли да изкарат някой лев, а не се върнали.

А на наемниците - мастити бизнесмени-търгаши на човешка кръв, хич не им е за загиналите роби. За тях те са безименни и неизвестни. Между богатите-търгаши и хората, които чукат, къртят, вадят арматурно желязо, стоят подизпълнители - по добре познатата схема - да се пази големият биг-бос-търгаш от съдебни дела.

Но от кой съд го пазят?

Този на човеците ли?

Този - подкупният, корумпираният и продажният ли, който не е въздал справедливото на никой алчен убиец-търгаш? От този съд ли го пазят?

Той така и така не е заплаха на него?

От съда на самите човеци, като малки хора, които наемат за работа /или за сигурна смърт/, търгашите отдавна не ги е страх, защото си имат платена охрана, добре въоръжена, обучена и действаща. Дребните наемници без имена, които са работили за тях, с голи ръце не могат да излязат срещу тях. Те и така и така не са заплаха за търгашите.

От кого тогава ги пазят?

А от онзи, другия, съд?

От онзи, от който не може да се скрие никой - нито беден, нито богат, нито болен, нито здрав, нито бял, нито черен, нито лъжец, нито праведен? Съдът, който е вътре в нас - независимо дали го помним или сме го забравили това?

От този съд, който остава и си носим с нас, където и да сме, каквито и да сме, ще ги опази ли някой?

Нее.

Няма спасение от съда вътре в теб.

Може да го приспиш. Може да се правиш, че не го виждаш,  може дори да си забравил, че съществува, но не можеш да го изтръгнеш от себе си. Той си стои. И си е все там. И ще те чака. И  когато най-много си забравил за него, когато ти е най-зле, когато молиш за помощ и пощада, този съд, който си забравил, че съществува, ще те издебне и ще ти попита – „Помниш ли ме?“

Няма сила, която да опази злощастния търгаш, от съда вътре в него със или без сегашното му осъзнаване на стореното, със или без забравената от него тази дрипава сиромахкиня Съвест.

И рано или късно злото ще бъде платено. Злото, сторено на хиляди, от осакатени в мисленето си от капитала човеци, злото, сторено на обикновените хора, от съсипващия български мутрафон-бизнесмен, ще бъде платено с лихвите от самите мутрафони.

Защото дори и този в лъскавите костюми, лачените обувки, белите ризи и прескъпия парфюм, дори и този със сменена кожа уж-бизнесмен, не може да избяга от мутрафонската си същност. Но не може да избяга и от заплащането на стореното зло. Колкото и да му се иска.

А бедните, онези, затрупаните, изоставили чедата и семействата си, отишли без договори да работят за къшея хляб, изтръгвайки арматура от бетона, най-вероятно без спазването на никакви трудови правила, останали под срутената сграда, защото са продължили да работят и следработно време, за тях остава само спомена за сиромашката орисия. Която ни показва какви не трябва да бъдем и какво ни чака, ако скоро не се опомним и не стъпим на правия път.

И вярата. Че възмездие има.

Доказателствата за това са хиляди.

Който има очи ще види, който има уши ще чуе.

Но нищо не остава без последствия.

Едно предВеликденско такова ми е.

Дето няма голям Християнски празник без напомняне, че грешим. Че безкрайно много сме се отклонили от пътя, по който трябва да вървим.

Ако не са деца невинни жертви, ще са все хора в крайна нищета. Тези, които курбан отиват, за ненаситните мутренско-бизнесменски и политическо-алчни търбуси.

ПредВеликденско ми е на Велики четвъртък.

Когато и небето не просто ни говори, а крещи.

Събудете се!

Нормалната икономика е локална, не глобална

Уродливостта на днешния свят се нарича голбална икономика.
Икономиката възниква от потребностите на хората. Днес, май е обратното - хората съществуват заради потребностите на икономиката и всеки човек, от пелени, че и след смъртта си, бива впрегнат в нейното менгеме и различни приоми за изтискване на живота на хората.
Ако се замислим наистина, днес икономиката се е превърнала в чудовище, което смазва човека, вместо да му служи и да подбрява живота му. Духовност няма, а държавата, политиците и чиновническата машина отдавна са изпята песен, защото служат единствено на себе си, но не и на хората.
Всичко лишено от човечност не работи, всичко лишено от хуманност трябва да бъде променено.
Нормалната икономика е локална, не глобална, другото е извращение.
Глобалната икономика разделя хората. Занаятчийството и ръчното творчество ги събира. Защо е така? Защото занаятите възникват, за да заволят потребносттите на хората от определени вещи - често те остават за цял живот, поправят се и много рядко, ако се счупят непоправимо, се подменят.

Глобалната икономика също задоволява потребности на хората, но по уродлив начин - карайки ги да купуват дори неща, които не им трябват. Свръхпроизводството доведе до преместване на производства в трети страни и експлоатация на човешкия и детския труд. Произведените по този начин вещи стигат до хора, които нямат никаква представа кой ги е произвел и още по-малко ги интересува какъв е животът на този човек.
При локалната икономика, когато се разчита на местното производство всеки познава всекиго, знае тъгите и болките му, знае как живее, знае от какво има нужда, как да го подкрепи или дори да го смъмри, ако се налага. Хората открай време са живеели и живеят в общност, била тя днешното общество или друг вид и друг начин явно няма - всички сме в кюпа. Въпросът е какъв да бъде и как да бъде уреден животът в тази общност между отделните хора. Дали искаме само и единствено ние да сме добре или искаме и хората около нас да са добре.
Големията въпрост е - когато някой около нас е нещастен, можем ли ние да бъдем щастливи? Истината е, че не можем. Не можем.
Няма как да се оградим зад толкова огромни дебели стени, зад които да не може да ни настигне чуждата болка и нещастие. Но пътят винаги е отвътре навън, а не обратното.
Колкото и да се правим, че това, което е навън, не ни засяга, то в един момент ще ни взриви и тогава щем не щем ще трябва да се занимаваме с него.
Не може ли това да стане по осъзнатия начин, преди взрива, а не тогава, когато друга възможност няма да е останала и взривът ще ни помете като лава или лавина.
Достатъчно е само да осъзнаем, че глобалният свят е неустойчив, лесно разклатим и ни вкарва от криза в криза, а локалната икономика е обратното на това. Устойчива, води до свързаност между хората и те могат да обединят своите усилия единствено за борба с природните бедствия, а не с други хора, намиращи се на другия край на планетата.
Истинската икономика е локална. Да, тя не дава лукс, но задоволява най-необходимите човешки потребности от храна, вода и дом. И когато тези потребности са задоволени, което е най-нормалното и естествено нещо, човек може да се отдаде на духовна работа, еволюция и израстване. В локалната икономика човек има достатъчно време да работи за себе си, да работи за другите и да израства творчески.
Другото е вятър и мъгла - никой не е свързан с нищо и с никого в един уродлив глобален свят, което прави целия свят лесен за манипулация и управление от шепа хора.
Хора, да се събудим и да си наредим приоритетите. Плащането на сметки, нещастието и угасналият поглед не са сред тях със сигурност.
Люлия

За кризата в общуването и кризата в обществото

Днес имаме криза на доверието. Защо? Защото никой не се чувства свързан с нищо. Когато променим това и то, започвайки от възпитанието на децата още от най-ранна възраст, тогава ще се промени и състоянието в обществото. Парадоксът е, че във века на бума в информационните технологии и комуникациите, общуването между хората е в криза. Липсата на чуваемост, защото всеки е потънал в собствен свят, достига небивали размери - с тапите в ушите и поглед забит в монитора, дисплея, екрана се движим в състояние на напълно изключени и незаинтересовани от околния свят.

Пътят за излизане от тази криза е пътят обратно към СВЪРЗВАНЕ с околния свят, към това да се чувстваш не "всеки сам за себе си", а част от цялото, защото наистина сме едно - живеем на едно място при едни природни условия - път не към ограждане и все повече индивидуализация, а път към все по-голямо и по-голямо нарастване от точката към множеството.

Процесът е двустранен като вдишването и издишването. Когато се раждаме не се чувстваме отделени от света, а сме слети с него. Когато растем на определена възраст /9-10г./ разбираме, че ние не сме света и трябва да се научим да живеем в този свят. И после трябва да направим обратната крачка - отново да извървим пътя към света. От себе си към света. Усещането за свързаност, ако го носим у себе си, води до естественото желание да намериш път към другия, да намерите общ език, да достигнете до обща мисъл. Това произтича именно от чувството за свързаност. Но чувството за свързаност дава и сигурност.

Кризата днес идва точно от това усещане за несигурност и за несвързаност. Хората са обхванати от мирова самота. От необятна гигантска самота, която идва от усещането за изключеност. Когато променим това, ще се промени и обществото. Това общество, което днес такова, каквото е, не ни харесва.  Защото дори самата дума включва в себе си основата общ - общ-ество, но днес нямаме нищо общо и поради това страдаме.

Убийството на човек, не само в мола, а по принцип означава точно това - изключеност, ограждане, индивидуализиране. Ако възприемахме другия като част от себе си или ако се чувствахме заедно с него, като част от нещо цяло, никога не бихме наранили. А това се възпитава, учи се в детската градина.

И ако искаме нещо да се промени, трябва да започнем да работим за тази промяна сега. Защото утре ще е късно и ако все още съществуваме и не сме се самозатрили от алчност, злоба и безумие - ще сме свидетели на още от същото, което ни убива днес.

Люлия