Дъжд, паневритмия, раздяла и благодат

Човек се разделя в живота си с толкова много неща. Първо с детството, после с дома на родителите, следват приятели, понякога партньори и съпрузи, нови и стари вещи, работни места, офиси. Човек се разделя понякога с добро, понякога с лошо, а друг път с безразличие и сухота. Всеки край е начало. Само че никога не виждаме началата докато не дойде краят. И не винаги краят е с тъга. Не винаги краят е раздяла, от която боли. Така се чувствам и аз сега, приятели.

Едно прекрасно усещане за логичен завършек и ново начало, за което съм безкрайно благодарна на съдбата. Благодарна за всеки миг на радост и щастие. За всеки миг на премълчаване и непремълчаване. Благодарна за хубавото и лошото, за свършеното и несвършеното, останало с отворен финал.

Днешният дъжд беше едно изключително освобождаване. Не помня дали и от кога не ме е навалявало така - само едно мъничко съвсем ню-ню триъгълниче на джоба ми отляво беше останало сухо - ей толкова голямо, като лешник.

И дъждът танцуваше и се веселеше, небето гърмеше и трещеше, капките се ронеха и подскачаха радостно - сигурно, защото и в моята душа танцуваха ангели, а усещането за свобода, полет и криле ме беше завладяло неистово. И цялото това вътрешно море съвпадаше с играенето на паневритмия под дъжда.  Почти се уплаших, че хората ще се разбягат и няма да я довършим докрая. А като всеки начинаеш, който тъкмо е започнал да схваща как се случват нещата, не ти се иска да спираш. Слава Богу, че имаше куражлии, които дъждът не ги уплаши. А и прекрасните ни музиканти не спряха да свирят, скривайки се под беседката.

Но как ще разбереш какво е да си мокър, ако не се измокриш до кости. Дъждът превземаше сухото пространство с шеметна бързина и нямаше никакъв смисъл от опити да се скриеш, но да се оставиш на напоителните капки, които влизаха в очите, пълнеха ръцете, обувките, дрехите залепваха и накрая отмиваха всички мисли на тънки струи, коите се сливаха с ручейчетата по земята.С разтворени ръце, сякаш да прегърнеш Бог.

И как ще разбереш какво е след това да хвърлиш мокрите дрехи и да се затоплиш и това да те върне някъде далеч, далеч назад в детството с онова неистово чувство на уютност, което не се изтрива никога от душата и паметта!

Имаше някаква магия в танца под дъжда, виещите се малки ручейчетата по земята, тъмното схлупено пространство между високите дървета - като сънуване наяве или будуване насън.  Усещането за бъдеще неопределено, но вдъхновено, чакано, обичано. Усещане за полет, победил страха от неизвестното.

Вълшебството на природата. Благословията на Бог. Благодарността на хората.

Благодатен дъжд, който толкова много радост и светлина донесе!

Люлия

Апостоле!!!

Здравей, Апостоле! Не зная как я караш
и как ни гледаш с погледа си благ,
дали със нас наяве разговаряш,
дали ни съдиш, питаш ли ни пак.

Дали мълчиш, когато ни говориш,
или говориш целият смълчан
със този поглед и с ръка нагоре
към вечния, правечния Балкан!

Какви ни виждаш - яростни и диви
или посрамени до дъно от това,
че и свободни пак не сме щастливи.
А питаме какво е свобода?

За туй ли сам ти тръгна и погина,
а времето и днес не е дошло
да видим дом, семейство и родина,
избавени от меч, погром, тегло.

За туй ли ти отиде да се биеш,
а днес е мрак по-страшен от преди.
И питаме защо, какви сме ние,
че още носим робските следи?

Не поделихме вяра и родина,
пак търсим мъст за зло и за добро
загробихме се, зло не ни подмина
по-алчни сме за злато и сребро.

А идеалите ти гният угнетени
на сметището повече от век
и сменят се година след година
управници далече от човек.

Прости, че днес сме още по-делече
от там, където всъшност свърши ти
не ни мисли то няма смисъл вече.
Били сме. Сме. Ще бъдем ли! Дали?!

18 юли 2015 г.
Люлия

ЮЛИ РАЗВЯВА КОСИТЕ СИ ОГНЕНИ

Юли влетя на червена кобила -

огнен ездач върху огнен-ен кон.

И разпилява косите от свила

в своя пра-вечен и вечен закон.

Да разиграва душа из ливадите,

и слънчогледи да сипва навред.

Да пресушава без дъх водопадите

и да препуска отново напред.

Юли ме вика да тръгна нанякъде

без да се питам с кого, накъде.

Юли ме носи в прегръдка навсякъде.

Дом ми гради от звезди и  небе.

Юли е жътвата златна, с гъдулките

на вдъхновени и щури щурци.

Още ли тичат деца след светулките

да ги превръщат във земни звезди.

С Млечния път ме завива и стомните

пълни догоре със мляко и мед.

Юли е. Юли с какво ще запомните?

Юли е сън и любовен тромпет!

Юли развява косите си огнени,

Язди в галоп, бели притчи реди.

Биле омяйниче ръси и спомня ни

С юли сме тичали тъй и преди.

Юли разлива паница от щастие,

сбирана дълго през сън и гори.

Цялото лято  и времето – наше е.

Юли възражда и радост твори.

Юли е!

Люлия