Владета Йеротич "Помирението между науката и религията е сърцето"

Голяма е темата за това какво е човекът. Отговорите варират от "като малка животинка" до "искра, определена от небето".  А истината винаги е на границата между двете. Както няма пълни атеисти и вярващи, така не трябва да има пропаст между науката и религията.  С тези думи започна представянето на най-новата си книга, преведана на български, сръбският академик-богослов Владета Йеротич - "Християнството и психологическите проблеми на човека". А на въпроса как да помирим науката и религията отговорът, сякаш дойде от самосебе си - със сърцето. "Ние не сме достатъчно разумни, а още по-малко сме умни. А религията призовава да станем умни, за да станем духовни. Всяко видимо нещо почива върху невидимото - любов, съжаление, омраза - това са невидими неща. В днешно време и в психологията много неща могат да се измерят, но нашата религиозност не може да бъде измерена". Това сподели с препълнената аудитория в аулата на Богословския факултет Владета Йеротич, на  19 ноември 2014 г. Темата на лекцията беше "Обожението и индивидуацията. Психологията и християнството за развитието на личността". 

Добавете надпис

Академик Владета Йеротич е роден през 1924 г. в Белград, където завършва Медицинския факултет. Специализира невропсихиатрия и психотерапия в Швейцария, Германия и Франция, а по-късно учи богословие. От 1997 г. той е ръководител на новооснования с благословението на Негово Светейшество патриарх Павле Пастирски консултативен център в Белград, където работи с екип от богослови, психолози, педагози, социални работници и други специалисти по проблемите на пастирската психология и медицина. Той е и дългогодишен преподавател в Православния богословски факултет на Белградския университет. Автор е на 31 книги, както и на многобройни студии, статии, лекции и есета в Сърбия и в чужбина, които са плод на неговата дългогодишна работа като психиатър и психотерапевт, което го нарежда сред малкото съвременни православни учени в тези области.

"Животът представлява една загадка. Строго научното знание за човека е с един фундаментален дефицит. То не може да бъде завършено. В зоната на божественото откровение са отговорите". С тези думи откри представянето на новата книга на Йеротич д-р Николай Михайлов.

Сръбският богослов, сякаш поведе за ръка аудиторията през въпросите - кое е лесно, кое е здраво и отговори сам: "Здравото е християнското учение за Мъдростта и сестрите Вяра, Надежда и Любов". Ако имаме вяра, ще имаме надежда и може би любов, ако имаме надежда, ще имаме вяра и може би любов, но ако имаме любов, ще имаме всичко, посочи той.
И цитира древногръцката максима "Човеко, опознай себе си", посочвайки, че това е един шок за човека - да каже, че не познава себе си. Според него човекът цял живот опознава себе си, но не егоизтично.

Спирайки се на важните въпроси за човека и семейството той потвърди известната максима, че бащата и майката трябва много да внимават как живеят един с друг, защото през първите 3-4 години детето попива ум и попива всичко от родителите си - и хубавото и лошото, цитирайки Мария Монтесори и нейният труд "Попиващ ум".

Според него само индивидът може истински да се промени, а променяйки себе си, ще промени и семейството. "Никога не се съмнявайте, че човек може да се промени", отсече той. И със свежо чувство за хумор отбеляза, че не може на 30 г. човек да е същият, като на 20 г., защото в психологията това си има име и то е инфантилност, отбеляза Йеротич. Основният въпрос е защо някои се променят нагоре, а други надолу и тук помага християнството - няма психологическа зрелост, има само път към съзряване.

А този път минава и през опознаване на сянката - нашата по-лоша същност. Другото е персоната - маската, която човек си слага, но не трябва да носи пред всеки - например у дома, пред цета и съпругата/съпруга.
"Човекът е тайна - никога не се съмнявайте в това", беше категоричен богословът-психиатър, позовавайки се и на учените от физиката, биологията, астрофизиката, които казват, че човекът е тайна.

И подкрепи думите си с твърдението, че те постоянно изследват атома и това изследване няма край. "Сега е Х-бозонът, наречен Божествената частица - всички търсят Бога".  И беше категоричен, че учените работят за Бога, дори, когато казват, че са атеисти, защото те откриват природата и човека.

"Никой не е станал напълно християнин. Християнските светци са били близо, но и те са треперили да не отнеме Бог милоста си от тях", отбеляза Йеротич. Според него обожението също е съзряване на човека.

Относно народите, той казва, че има по-малко и повече зрели, като сред по-зрелите сложи англичаните и се мотивира - защото са имали само една кървава революция в 17 век и никога повече не са имали революция. Смята, че най-страшна е болшевишката революция, която е донесла само зло, богати и бедни, но тя е най-виновна за загубата на нашата християнска идентичност.

Никой не ни е питал къде да се родим, кои да бъдат родителите ни, нито вярата ни, но трябва да знаем, че там където сме се родили, това не е случайно, смята той. Според Йеротич в католицизма, православието и християнството Христос няма същото звучене и в православието има най-много от Христос.

В края на живота си Фьодор М. Достоевски е казал "Между истината и Христос, избирам Христос. Опознал съм живота, защото познах Христос", цитира сръбският богослов големия руски писател.

Всички имат нужда от Бог и го търсят го по всякакви начини, завърши Владета Йеротич - един невероятно обаятелен ерудит, човеколюбец и познавач на човешката душа.

От капитала към човека

От няколко дни едни мисли са ме налегнали - животът ни какъв е и защо такъв е? И не ми дават мира. И не мога да се примиря с нашата реалност днес. С това, че тя е неизбежна и по друг начин не може. Защото все си мисля, че по друг начин - всъщност може. Но докато чакаме някой "отгоре" да ни оправи - ще си останем с чакането и с оправянето, но нищо няма да се промени.
И все повече именно практиката ме убеждава, че по друг начин може. И този начин е чрез обединението отдолу на хората по места, на малки групи по общи и общочовешки интереси. Че не бива да чакаме някой друг да взима решенията вместо нас. Че в управлението на държавата влизат само престъпници и случайно попаднали хора, които създават престъпни закони и правила и очакват ние да ги спазваме.
Но трябва ли да ги спазваме всъщност? Престъпни правила, създадени от престъпници, правила ли са за нормалните хора и те трябва ли да се съобразяват с тях?
Все повече си мисля, че трябва да се протестира за всяко нещо, обаче не трябва да се преговаря с престъпници на власт, защото отивайки на преговори това означава, че признаваш тяхната престъпност и я легитимираш. Че всъщност - протести - ДА - винаги и за всяка несправедливост, но преговори - НЕ.
Докато не дойдат честни хора, хора, които досега не са били нито във властта, нито членове на партии, милеещи за българското и българщината, готови да поемат риска да управляват, но и готовността да бъдат свалени и отзовани, ако не се справят.
Защото само така - когато има реален контрол, нещата могат да бъдат сложени в приемливи граници.
И да се създадат правила, работещи за хората, а не за капитала, не за властимащите, не за олигарсите и робовладелците в днешно време.
Докато фокусът не се измести от капитала към човека, нищо няма да се промени и нищо няма да бъде за добруването и доброто на хората. И все ще си влачим хомота, а "взорът все така от нийде надежда не ще види"*.
И каквото и да ви разправят медиите, знайте, че те са в един отбор с политиците-престъпници и всъщност най-добре - не им вярвате, а слушайте своя вътрешен глас.
Само тогава ще намерим пътя към истината и ще излезем от блатото, в което тънем. Блатото на лъжата, измамата, далавераджийството, защото силата не е някъде там горе и там в нищото, а силата е вътре в нас.
Друга сила няма.

* от никъде взорът надежда не види - Иван Вазов, "Опълченците на шипка"

Кога спираме да бъдем творци?

 

Промяната на образователната система към по-добро е в пряка зависимост от политиците. Но, както знаем, на тях не им е до образование, по-важни дела ги морят - разпределяне на порциите в държавата, /това беше от друг филм, ама и тук пасва/, прахосване на еврофондове и всякакви други средства и ресурси, разбира се, не собствени.
Така, че понеже на политиците не можем да повлияем, не ни остава друго, освен да направим това, което можем .

Та първата крачка, казвам, за обръщане към по-добро на образованието, май, трябва да започне от факултета по педагогика. За преподавателите - или добро, или нищо. Макар, че най-добре - нищо, защото доброто трудно ще го откриеш, то доста талантливо се укрива.
Но поне има една стъпка, която при добро желание и съзнателно отношение може да бъде направена в посока на доброто. И тя е - най-първата цедка на кандидатстващите за различните видове педагогига - предучилищна, начална, специална или обща, а именно - МОТИВАЦИЯТА на кандидата.
Ако мотивацията се заключава в изречението: "Ами нищо друго не ме приеха и важното е да съм вътре, пък после ще се прехвърля" - единственото решение е отхвърляне на този кандидат. Той няма мястото в педагогиката, а за достъп до деца - да не говорим.
Ако мотивацията е - "обичам децата, чувствам, че това е моето призвание, нищо друго не искам да правя, съзнавам огромната отговорност, която носи професията учител за бъдещето общество и за хората" - този кандидат прескача летвата и от тук започва якото надграждане.
Днес, както и във всички други факултети, образованието е проформа. То е проформа не от сега, то е проформа от десетки години, но изкривяването днес добива уродливи размери, изрязаващи се във все повече и повече разпространяващото се преписване, не учене, минаване метър на тестове и матури.
Нещо безкрайно ценно е изгубено и пропиляно и то е именно тръпката и онзи вътрешен гъдел за знание - да знаеш, да научиш повече, да бъдеш провокиран да търсиш, а не да преследваш оценки и дипломи, които на практика не ти дават никакво приложение на наученото.
Както казваше един мъдър човек - в днешното училище учат децата само на това, как да си напишат CV /в нашите сегашни български условия те дори и това не се научават, май/ и как да си изберат началник, бос. За босовете това сигурно е добре, но със сигурност не е добре за обществото и за самия човек.
А това е пряко свързано с въпроса, който на по-късен етап изплува - кога спираме да бъдем творци и се превръщаме в пресушени дървета, които чакат да бъдат поместени, преместени и поставени не където им е мястото? И сме такива, докато някой друг вместо нас, рeши да ни прeвърне в подпалки за камината си!!!

Та въпросът е - искаме ли промяна на това или не искаме? И ако искаме, нека направим първата крачка. Не можем да направим невъзможното, но поне това, което можем, нека го направим - това, което зависи от нас, а то е свързано с човешкия фактор - личната мотивация, съзнание и отговорност. Ако за другите сфери е допустимо отклонеине от това изискване, то единствената сфера, в която това е престъпление, е образованието. И нямаме оправдание, ако инерцията от социализма, съчетана с безхаберието на псевдо-демокрацията, продължава и днес.

7 ноември 2014
Люлия

Лудостта на нормалните

Болестта на нашето време е лудостта. Лудостта на нормалните.

Лудостта на свръхчувствителните звънтящи струни, отказващи да приемат античовешката, деградираща, съсипваща, разсипваща и убиваща реалност.

Днешната болест е нормалността. Нормалността на безчовечните, пресушените, продажните търгаши на съвест. На бездушните, деградиралите безморалните  чиновници и кормчии на държавната машина, които в стремежа да се закрепят и бетонират на власт първото, от което започнаха, бе разрухата и изтърбушването от съдържание на образователната система, затриването на театрите и професията на актьорите, творците, музикантите, учените, тоест премахване на духовността.

Болестта на нашето време се нарича бездуховност.

Болестта на нашето време е безбожието. Липсата на вяра, на светлинка, на пролука, на онзи единствен светъл лъч, който пропуква тъмнината и превръща мракът във виделина.
Той беше изтръгван от душите на обикновените хора методично и със садистична последователност от всички управлявали през последните 25 г. , както и от тези управлявали 45 години преди тях, които им постлаха пътя, на който стъпва безверието и бездуховността.

Хората се палят, защото не виждат път. Нямат светлина. И вяра нямат. Палят се, за да им просветне, ако не вътрешно, то поне външно или обратното – ако не външно, то поне вътрешно да им просветне. Ако не на тях самите, то поне на живите, оставащи след тях.
Да имат успокоението, че се отървават от  безчовечната машина, наречена живот и може би прокарват пътечка към човечността на оставащите живи.

Различно е само времето, в което ще прибегнат до това, но не и причините, които ги водят към него. Причините само се задълбочават и увеличават.

Болестта на нашето време е незаинтересоваността, подклаждана от всички властимащи и властнямащи с различни техники за манипулация, псевдо-законност и псевдо-съдебна справедливост, псевдо-политика и псевдо-управление, свеждащо се единствено до богатеене, грабене, принизяване и в крайната си точка убиване.

До кога ще продължи това?

Докато го търпим.

Докато им позволяваме.

Докато се сковаваме от болестта на нашето време – бездушие и бездуховност.

Докато, както е казал поетът  „Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

"Богат е", казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил...“ /Хр. Ботев/.

Ще продължи, докато най-после разберем, че изходът минава през завоя към корените и вярата. Към онова нещо, което и след 500 г. робство не ни е затрило, но тези сегашните за 25 г. са на път да го направят с псевдо-демокрация, псевдо-управление и псевдо-ценности.
Другото е духовността. Няма друго.

За да я има България.

За да ги има и хората в нея – тези, които се палят, рушат, но и изграждат от пепелта.

Тези, със свръхчувствителни звънтящи струни-души, които в такива трагични мигове, ни напомнят, че не сме изтлели съвсем, че ни има, че мърдаме,  че жаравата отдолу е жива и скоро ще изригне в лавата на  „оня гибелен гняв величав“ /Омир/.

Тъжно и яростно

                                               На всички хора-факли от последните 2 години

Тъжна и яростна наша действителност.
Умните палят се, злите мълчат.
Слабите съскат и вият от мнителност.
Хората-факли са днешния съд.

Съд за продажните, алчните, властните!
Съд за партийците с власт и без власт!
Трижди проклети и трижди опасни, те
заговор правят за власт против нас.

Тъжно и яростно. Повече яростно
време е вече за бунт и борба.
Долу, продажници - не преговаряме,
долу и вън от страната сега.

Долу завинаги. Без дребнотемие.
Сметчици, бройкане, хилене, хленч.
Долу продажници! Смърт и забвение.
Хората-факли са вашия тлен.

4 ноември 2014 г.
Люлия