Лицемерие или състрадателност

Съчувствието ни винаги е лицемерно избирателно към белите континенти - Европа и Северна Америка. Светът поне от век грубо нарушава всички човешки права в Африка, Южна Америка и Азия, но за тях не ни боли. Тях само ги използваме, колонизираме, източваме природните им богатства.

Икономиката на свръхпроизводство, свръхпотребление и постоянен икономически растеж диктува правилата на играта - затриване на планетата, колонизиране на трети страни, умишленото им държане в ситуация на нищета, глад, неграмотност и нископлатена работа - роби на свръхрастежа за жълти стотинки. Само белите са хора, за другите не ни боли.

Трябва да се случи нещо в белите континенти, за да започнем да ревем. Но не се замисляме защо стигнахме до тук? Кой, кога и как доведе терористите? Дали можем да видим по-далече от носа си и по-далече от първото, което ни идва наум, да продължим да питаме и да търсим отговорите отвъд Ислямска държава, отвъд терористите, отвъд свещената война?

Ако го направим, кръгът ще се затвори и ще стигнем отново до двата бели континента - отговорите са там. Затова няма да го направим. Много по лесно е. Много по-удобно е да си намерим бързо враг и да спрем до там.

Всички сме жертви.

Едни по-рано, други по -късно.
В дни без тероризъм, режем клона, на който седим и си свиркаме.

Като станат атентати, веднага търсим лошия, към когото да насочим гнева си и този враг често не го търсим по-далеч от носа си, от първата мисъл, която ни хрумне и прегърнем.

А може ли да има правила, които да не водят до терористични атентати? Не може. Някой трябва да богатее - шепа хора, за сметка на целия  останал свят.
Докато един ден на всички им писне /или приседне/.

Как ви звучат днес всички тъпи реклами, които ви карат да купувате нещо?!?!?!?
Ежедневните ни дела?
Дребнавости?
Грижи за дреболии?

Нека свалим маските!
Все някога ще ни се наложи!
Понякога това е болезнено, но единствено и необходимо условие, за да започне прочистването. Промяната. Възходът.
Кога ще проумеме, че всички сме свързани и едно цяло - искаме или не искаме, вярваме, или не, независимо дали го знаем, или не. Нещата са свързани и работят заедно.

Най-тъмно е преди зазоряване.
Стигнали ли сме тъмното или има още да видим?
Който поживее, ще види.
Други нямаха този шанс.
Милост за живите.
За невинните жертви - поклон.

Люлия

Харесвам   Коментар

Не растеж, а достатъчност - толкова е просто

За да се променят нещата, които не ни харесват в обществото, трябва един да се изправи и да прекъсне веригата. Да каже "Стига!" и да започне да прави нещата по различен начин. Да не се поддава на увещания - ама какво ще постигнеш, точно ти ли се намери, капка в морето е това и прочие и прочие изтъркани бездушни общи лафове, които не водят до нищо и до никъде.

Истински убедените, че трябва нещо да се промени, напускат зоната си на комфорт, спират да вървят по течение и по инерция и дори да не се обърнат СРЕЩУ течението, излизат от неговото русло и започват да правят нещата по друг начин.

Това, което най-много ни липсва днес, е именно правилното действие, не просто действие, а действие, насочено в правилната посока, което води до еволюционен скок и промяна от бездуховното към човечността, от машината към човека.

От икономиката на растеж към икономика на дотатъчност, на задоволяване на потребностите и нищо излишно и в повече. От предмети за еднократна употреба към такива за многократна употреба. От купуване и стимулиране на свръхпроизводството към поправяне на наличното и изработване на необходимото за живеене.

От несигурност - ден да мине, друг да дойде и живот ден за ден - към устойчивост - защото има вчера, днес и утре.

Затова искам да кажа на всички онези хора и приятели, които се чувстват като бели врани - не сте сами - нека да се намерим, да се съберем и да започнем случването на нещата извън комфорта на инерцията.

Люлия

Пластмасата, миньоните и Мики Маус нямат място в живота на децата

На децата трябва да показваме само онези неща, които са истински в живота. Нещата, които наистина могат да срещнат, да видят, да се докоснат до тях. И това важи безусловно за всяко нещо, което решим да им представим - траекторията на самолетите, поникването на растението от малко семенце, срещането на лъва в Африка и никъде другаде, пингвините на Южния полюс и белите мечки на Северния и защо те никога не могат да се срещнат.

На глупавите фантасмагории се дължат най-големите увреждания и грешки в съзнанието на децата. В анимациите с измислени герои и факти, в нереалните и несъществуващи лъжи, които им поднасяме от екрана или с думите си. И когато се забавляват с глупостите на екрана, не се умилявайте от звънкия им смях, а бдете.

Мислете. Коригирайте, намесвайте се разумно, смислено и качествено. Това означава да забравим Мики Маус, покемоните, миньноните и нам-си-кви там нереални глупотевини. Защото тях детето няма да срещне никога в реалния живот. И ние сме му предложили една лъжа. Отговорността е наша. За всяка грешка на децата, отговорността е в нас, защото първо ние сме им я показали, а те са я повторили, изимитирали, прекопирали от нас.

Да не се чудим после сами къде сгрешихме и какво сбъркахме и как да поправим грешката си.

До децата трябва да се докосва само истината и от всички нас зависи какво им поднасяме и как те ще го пресътворят. И ако все пак сме избрали да им проднесем лъжа, нека не се чудим защо това ни се връща в изкривена форма и деформиран уродлив вид. Защото в живота те могат да видят мишка, но никога няма да срещнат мишка, която да изглежда като Мики Маус. И когато им пробутваме подобен образ това означава, че от малки ги приучваме да свикват с лъжата. Защото Мики Маус е лъжа.

Истината не се състои в това да казваш ВСИЧКО, което мислиш. Истината се състои в това да МИСЛИШ всичко, което изричаш. И това с пълна сила важи и за нещата, които се докосват до децата. Не е нужно да ги сблъскваме с истина, за която те не са готови, но нека всичко, което им поднасяме, бъде истинско. Просто е, нали?

Бъдете будни и мъдри, скъпи родители. От вас зависи толкова много - не само физическото оцеляване, но и духовното и душевно изграждане на най-скъпото, което имате - децата ви.

Люлия

Повелителка на времето

Ако има нещо, за което да съм мечтала, то е именно това - да не бързам за никъде, да не гоня час, влак, автобус, метро. Да разполагам с времето и да го планирам по мое усмотрение. Да не се налага да стоя някъде, като на каторга по 8-9 часа на ден. 

Откакто съм щастливо безработна, най-сетне го получих. Моето щастие - да бъда повелителка на времето си. Да усещам времето. Да виждам как изтича между пръстите и с един замах - хоп - да го улавям и управлявам. Да му казвам - сега стой тук, сега отиваме там, сега си ми за това, а после - за друго.
Сбъдната мечта е това моето.
След 27 години работа без прекъсване, най-после да разполагам с времето си. А то, не че се е ширнало без път и посока, ей така, в нищото. Не, съвсем не - графикът ми е по-запълнен от времето, когато ходех на работа под час и имах срещи по график.
Разликата е само в това, че вече не друг, а аз определям кое време за кого и за какво е. И по-голямо щастие от това няма.
Повярвайте.
Сам да си бъдеш господар и повелител на времето.
А то, както е химера, така е и безкрайно скъпоценно.
Ако имаш усет за него, ако го уловиш, изживееш, изпълниш.
Казвайте ми от днес - Повелителка на времето. Моето време. Не вашето.
На вашето вие сте повелители. И бъдете!
Не позволявайте друг да повелява с вашето време.
Използвайте го.
Радвайте му се.
Запълнете го със себе си и своите мисли, желания, чакани срещи, книги, мечти. И веднъж уловено, претворете го, наситете го със себе си и отново го върнете на света.
С цялото великолепие, на което сте способни.
Амин!

Люлия

Чудесата на езика

Питам. Точка. Запетая.

Скачам, уча и играя!

Грациозна въпросителна,
Важна, важна удивителна -

вири нос и гледа смело,
мръщи вежди, глади чело!

И граматиката прашна,
всъщност никак не е страшна.

Ето точка - значи клякам,
удивителна - подскачам.

Въпросителна с надежда
ръкопляска и нарежда:
"Аз съм важна странна птица,
и защото съм умница
искам всичко да узная.
Казвайте, да не гадая."

Запетайката вежлива,
трепетливо се извива.
Тя е важна и прекрасна,
прави мислите ни ясни.
Хич недейте я пропуска
на обяд и на закуска,
слагайте я там, където
й е мястото, момчета.

Никой да не се скатава,
в цял театър оживяват
чудесата на езика.
Приказката е велика.

И с игра, театър, песни,
ученето става лесно.
Имаме дори и хор
там тирето е тенор.

Ех, граматико, любима,
във езика ти си Прима!

Люлия

Ключът и силата в нас

Защо днес по толкова много начин, дори без той самият да усети, човек се отклонява от дълбоката същностна връзка и извървяването на пътя към себе си. Защо никой не ни учи на това? Защо цялата образователна и възпитателна система е подчинена единствено и само на връзката с външния свят, но не и със себе си?

С нещата, които прави или не прави, с които от най-ранна детска възраст му ангажират вниманието и го възпитават, всичко върви в една посока - да се отклони човек от пътя към себе си, да се отклони от своето вътрешно Аз, тази среща да не се състои, да няма връзка със себе си и да търси постоянно външното.

Какво е това толкова плашещо нещо, което може да предизвика срещата със самия теб?!

И си мисля, че това е пътят към свободата. Която ще се роди от тази среща вътре в теб.
Защото си мисля, че точно това е пътят, който ако извървим, ще намерим Бог. Там, в онова особено вътрешно място, отредено само за него, където той си е, и винаги е бил, и независимо дали го признаваме или не, носи всеки човек.

Но не този Бог, който разделя и в чието име се водят безумни войни. Не този, който ни налагат навън и в името на когото сме съдени, грешни, наказвани, анатемосвани, обругавани, отричани.

А онзи, чистият Бог, който не иска нищо, не те съди, не те обвинява, не наказва, защото пътят към него си ти, ти самият си връзката с Бог. И когато от външните ти сетива навлизат толкова много думи, ефекти, шум, грозота, заблуждение, нищо не правене, кухо развлечение, то е повече от ясно, че ти не би могъл да извървиш този път, който ще отведе навътре към Бог.

И тази мания всички да са еднакви, подчинени на една марка, едни и същи житейски избори, мода, политиканстване, кухо и празно говорене, външни църковни ритуали и налагане на религия със сила; пошлост, псевдомузика, и какво ли още не, целят съзнателно или несъзнателно точно това - тази среща със самия теб и Бога вътре в теб да не се състои.

И когато се сърдим и обвиняваме друг за нашите сълзи и страдание, колко е лесно да хвърлим вината на другия, но никога да не потърсим корена й в нас. И колко е дълбоко всъщност това осъзнаване и колко е трудно, нали?

Едниственият отпор е осъзнаването на целият този шум и това до какво води той.
Осъзнаване.

Пътят към Истината и истинското в света започва след това.
И докато не стъпим на него, всеки друг ще управлява живота ни, но не и ние самите. Ще правят с нас каквото си искат. А ние ще си мислим, че когато правим обратното на това, което някой иска, правим нещо свое. Но не - правенето на пук на някого е правене на нещо, което друг не иска, но не е в никакъв случай това, което ние искаме. Има разлика и тя е огромна.

А привидно, уж, всички не искаме това - не искаме друг да управлява и насочва живота ни, привидно роптаем, но с това не стигаме до никъде. Защото стигаме само до ропота, а отхвърлянето на управлението, което идва към нас отвън, е работа, работа и пак работа. Осъзнаването е първата крачка, а след нея започва правенето. И връзката между двете неща се къса именно тук. Защото приучени от деца да гледаме навън, извън себе си, често караме по инерция, някои стигат до осъзнаването на тази инерция, но колко са тези, които успяват след това да стигнат до правенето на онези неща, които ще я спрат и обърнат?!
Единици.
А друг начин няма.
Ключът е в нас.
И нека го видим, да отключим вратата и тръгнем по пътя към себе си и Бога вътре в нас. Защото това е сила.
Силата е в нас.

Люлия

Какво му трябва на човек

Какво му трябва на човек
и колко още ще му трябва?
Едно легло, мечта, човек,
със който ляга и обядва.

Да слуша птиците в захлас,
да пази своя дом - земята,
да се стреми до сетен час,
творец да бъде и мечтател.

Да се издига във Духа
и с вятъра през ден да скита,
а не да властва над света,
с оръжие, пари и скиптър.

Човекът - този светъл Дух,
забравил е какво е искал,
забравил е защо е тук,
сега съвсем се е отписал.

Сега копнее за войни,
за лукс, да властва ненаситно
над разпилените съдби
на хиляди души разбити.

Човеко, опомни се, спри!
Но алчност спира ли се вопъл?!
Когато всичко изгори,
ще спре. Но с него - и животът!

Люлия

Орисия

 

Животът днес е пълен със измама,

прелива тя от всяко кафене,

от всеки постер, ресторант, реклама,

от всяко „Да“, което значи „НЕ!“

И този свят измамен и лъжовен,

преливащ от порочен лукс, разкош

представяме за чист и прегрижовен

и предобър, а той е просто лош.

И мамим тъй децата довечериви,

и сърдим се, че връщат ни накуп,

и пошлостта, и думите лъжливи...

а вързали сме ние този клуп.

Сами сме ги въртяли на рулетката

червено-черно, дуло, пистолет

ала сега, май не излиза сметката

пораснали са, искат ни ответ.

Изваяли сме  им сами съдбата

лъжовни или истински са те

от нас зависи. Вярвайте децата

са наше огледало, то расте.

И после носят тежка орисия

от взетото и дадено от нас.

Възход или пък черна орисия –

от нас зависи, вярвайте от нас.

Люлия

Просто да вярваме

Трудно и бавно се случват промените.

Често прибързваме, търсим си знак.

Трудно се учим сами на  търпение

Бързаме сякаш ще гониме влак.

Падаме, ставаме, носим дамгата си.

Сложно. Отчаяно търсиме брод.

Често вървим срещу нас и съдбата си.

Просто това е - миш-машът – Живот.

Често се целим високо в мечтите си,

Те пък не искат по нас да вървят.

Ей така, просто пилееме дните си

Все устремени по грешния път.

Ала внезапно след  дълго усилие,

и след  страдание колкото век

сключваме с Бога последно примирие

и се превръщаме просто в човек.

И се рагръщат вселени невиждани,

Повеи свежи разстилат коси,

Слънце и вятър синхронно обгрижват ни

росна роса благодатно роси.

Носим си кръста със светнали погледи,

виждаме зряло – животът е микс ,

радост след болка и мъка спохожда ни

Просто да вярваме. Стига, нали?!

Люлия

Да изправиш гръбнак

Баба и дядо, август 1997 г.
Когато пиша за моите баба и дядо, пиша за тези двамата любими мои хора. Тук са в залеза на живота си. Дядо почина съвсем малко след това, а баба го надживя с 12 г. и почина на 90 г. възраст.
Няма да забравя обаче как дори и на тази възраст искаха да се поспретнат като за снимка и да изглеждат добре.

Ей това чувство ми е останало дълбоко в душата - стремежът, каквото и да ти е отвътре, да се постегнеш, да не ти личи, да не се предаваш, да си изправиш гръбнака - както в онези хайдушки песни, в които се говори за ризата на героя - "ризата да му се белее, перчемът да се ветрее".
Те го носеха до последно това вътрешно усещане и сила.

Ако съхраним у себе си това чувство, има надежда и за България.
А аз съм сигурна, че въпреки всичко, то живее и днес. Малко позатрупано, понатикано в ъгъла, поошамарено, но го има, живо е и един ден ще се събуди в нас и ще ни поведе.
Дай Боже, да е по-скоро!
Амин!

След всички кръгове на ада

Преминах всички кръгове на ада

и в края на последния чертог

намерих най-голямата награда -

смирението и накрая - Бог.

След  векове на горест и нерада

след  лазене по лакти и корем

намерих се на дъното на ада,

и път намерих, водещ към подем.

Как в обич да извайвам  гняв и злоба,

а болката да претворя в напев,

и как сама от люлката до гроба

да пресъздавам своя светлоднев.

Как да възкръсвам, падайки във пропаст

как от скръбта да раждам  чудеса,

Когато стигнеш в себе си до Господ,

Животът не е твой, а на света!

Люлия

      

Дядо ме споходи

Дядо ме споходи. Насън ми се яви.
С вечната насмешка над живота. С весели очи.

След градината на сянка под асмата
хлад подирил подир зноен ден.
Моят дядо с глас от старо злато.
Дядо ми възкръсна жив у мен.

С неизменната в уста цигара
с куп истории от своя дълъг път...
С мен по прежному пак топло разговаря.
Той е с мене даже от отвъд.

Той отпива биричка на глътки -
тъй по мъничко - душа да разхлади.
И понася свойте тихи стъпки
към любимите отгледани лехи.

И полека тихо им говори
гали зеленчуци и цветя..

Дядо ми душата ми преброди,
кимна ми с любов и отлетя.

Люлия

Черга за черква

Българска черква, постлана със черга!

Господи, има ли другаде по света подобно усещане?!

Черквата като черга, като душа, като дом.

Като дух, който въздига и ражда надежда.

И чергата като черква, в която струи

радост и мъка - кат черно, кат червено, а наоколо зелено.

Пъстра като живота, изшарена с обич и болка.

Черга за черква!

Та си мислех, че докато в България има черкви, застлани с черги, няма да погине българският дух. Жив ще е. Както и днес е все още жив. Само малко трябва

да се обърше от шлаката. Да се поостърже натрупаната от времето тленност, за да блесне нетленното - Божият дух, който е във всичко и чрез който идва всичко и всичко твори!

И както стоях и гледах невероятния уют в Божия храм, топла нежност се разливаше по вените ми, нежност и обич към тази майчина ръка, която първо е изтъкала чергата на българската душа. А после се е погрижила и за българския дух - тази женска ръка, която отваря и затваря черквата, носи живота и ни обвива с вдъхновение и светлина. Докато тази ръка я има, ще я има и България.

Било е.

И така ще бъде!

Амин!

Люлия