Пушенето като социален акт

       Защо пуша?!
       Аз съм най-големият враг на пушачите. Или поне бях до преди 4 г. Терористът, империалистът и най-големият гонител на нашего брата пушача. До преди 4 г., рекох.
       Защото от преди 4 г. се научих да пуша. И не само да пуша, но и да вдишвам дима. Преди това се правех, че пуша - димях, но не знаех какво означава да вдишаш дима и само предизвиквах смях сред пушачите. Но бях упорита и много държах да овладея това умение. Получи ми се някак едтествено и от самосебе си без някакво усилие. И разбрах, че това е нощео, което наистина мога. Едно ново умение. Беше ми интересно. Любопитно - исках да изпробвам новостта докрай.
     
        Какво ли значи докрай?
       Ако това е рак на белите дробове - не, не искам да я пробвам докрай. Исках просто да разбера какво е това - да го разнищя, да стигна до същността му.
При условие, че не съм имала никаква потребност от това 40 г.и съм живяла без него, беше ми интересно да разбера какво е това, което кара хората да не мога д спрат.

        Ами сега?!

        Когато започнах, това беше един голям обрат в живота и отношението ми към хората изобщо. Връзката с това да бъдеш част от нещо общо, едно цяло с други хора, е съвсем пряка. Завоят от противопоставянето към приемането на нещо, което повече от 25 г. си отхвърлял, беше огромен и съвсем не случаен келешлък. Това обяснява защо днес мога да не пуша със седмици, но в момента, в който някой ме попита "Имаш ли цигара?", дори да нямам, купувам, за да изживея този акт на съ-единение и съ-причастност
   
        Моето пушене предизвиква най-голям смях сред пушачите. Защото мога цял ден и цяла нощ, повече от 20 часа да не пуша и чак  вечерта се появява този порив.  Питам се това глад за веществото ли е или глад към едно повтарящо се действие? При мене видимо е второто. Аз, май, съм нещо като полу-пушач, ако има такова животно.
     
         С времето и практиката направих пълна дисекция на порива за пушене. От това какво предизвиква вдишването на дима  до това до какво води спирането за няколко дни, седмица или месец на чисто физическо ниво.

        На първо време установих абсолютно категорично, че пушенето е акт на убийство. Не, не е това, което си мислите първоначално. Пушенето е акт на убиване на време. Ей, Богу, не знам какво толкова ни е направило времето, та толкова много искаме да се отървем от него?! Вместо да го използваме и изживяваме пълноценно, ние го убиваме. "Хайде да изпушим една цигара, докато стане време за тръгване. Хайде да изпушим една цигара, докато дойде моментът за еди какво си. Хайде докато чакаме, да изпушим една цигара. Нямам какво точно да правя в момента, я да запаля една цигара." Замислете се. Много хора ще потвърдят, че това в голямата си степен е точно така. И често самото посягане към цигарата е несъзнателен, инерционен процес.
   
          В същото време съм забелязала, че когато човек е ангажиран с работа и то е ангажиран не само физически и механично, а е ангажирано съзнанието му и цялата му същност в определена дейност, почти не се сеща за пушене. Но не и в случаите, когато е ангажиран умствено. Тогава от самото стоене на едно място и мислене, дори без да се усещат, пушачите могат да изпушат една кутия.
     
        Щастливи пушачи, обаче не познавам. Хората, заради които пропуших в знак на съпричастност, са едни от най-свестните, които съм срещала. И всеки един от тях се бори с някакъв проблем в живота си /извън цигарите/. Същесгвен проблем или носи болка, която не минава. Най-често в душата. Има общо и с любовта или нейната липса. По-скоро цигарите се явяват заместител, един вид патерица, с която пушачите да докуцукат до краткия момент на мимолетна радост.
     
        От друга страна разбрах, че хората са крайно чувствителни и пристрастени към лошите навици и пороците си, дори когато ги осъзнават. Съпротивата да спрат, дори когато разбират, че това им вреди, е неистова. Сякаш, ако се откажат от тях, ще останат половин човеци. Нещо ще им вземат и това нещо е толкова голямо, че едва ли не, ще ги направи невидими за околните. Може и така да е, кой знае. /Това е друга загадка, на която сигурно ще посветя отделен текст, защото си струва като тема за размисъл./

         Пушачите са най-солидарното племе, което съм срещала. Пушач на пушача цигара няма да откаже, дори и да му е последната. Пушенето събира хората. Приказката върви по друг начин на по цигара. Ако се направи партия на пушачите, сигурно това ще бъде не само най-голямата, но и най-толерантната партия в обществото.
     
        Но разбрах и друго.

        Пушенето има много общо с дишането. С първото вдишване започва животът и с последното издишване завършва. Пушенето и дишането имат пряка връзка с отношението към живота... Или неговото подтискане. Поемането дълбоко на дима, преминаването му през носоглътката и неговото разстилане в белите дробове само привидно е акт на удоволствие. В дълбоката си и най-неосъзната същност, това е акт на отказ от живота. Подтискане и отказ от дишането и живота. И на психическо, и на физическо ниво.

        Човешкият организъм е най-великото творение на земята. Когато пушенето спре за известно време, процесът на самоизчистване започва моментално още на първия ден търгва от небцето и по-осезателно - на третия, четвъртия слиза и към дробовете. Нещо, което няма как да се задейства, докато човек пуши, защото самото вдишване на катрани, никотин и прочие отрови, подтиска задействането на процеса. Аха да започне и новата порция дим го натиска. Но само 3 дни без тези отрови и организмът започва своята изумителна дейност на самозащита и изчистване. Опитът да се изживее това определено си заслужва, дори и само заради самонаблюдението и преклонението пред съвършенството на човешката природа. Преклонение и благодарност пред Твореца, който ни е създал именно по такъв саморегенериращ се и съвършен начин.

        Въпросът, който ми изниква, е защо съзнателно искаме да спрем живота? Или по-точно какво се е случило в живота ни, за да ни предизвика по този тих и бавен начин, почти невидимо и неосъзнато да се отказваме от него ден след ден? Причините най-вероятно за всеки човек са различни. Но в дълбоката си същност тръгват от едно и също нещо - някаква липса в душата, която повече неосъзнато, отколкото съзнателно човек се опитва да компенсира.

         И не, не е въпросът в мерки, глоби и закони. Спирането и започването трябва да се търси в онова първично усещане за нещото, което на човек му липсва. Цигарите са нещо отвратително. Но днес вече не гледам на хората, които пушат с отвращение, както до преди 4 г. Днес изпитвам истинско съчувствие и състрадание към тях, защото в душата им има празнота, която с години остава незапълнена. И не, не приветствам търпение и отстъпление пред тази напаст, която на собствен гръб съм изживяла и знам колко непоносима е за хората, които са непушачи!
     
          Казвам само, че днес, когато видя човек, посягащ към цигарата, зад този жест виждам нещо друго, а не както преди желанието непременно да навреди на мен или на околните. Всъщност егоизмът е двустранен - и на пушещия, който казва - "Никой не може да ме спре" и на непушачите, които казват - "Имам право на живот без дим и нямаш право да ме тровиш". Може би пътят за премахване на порока е в срещата между двата лагера. Среща не формална, привидна и неистинска чрез забрани и закони. А среща в средата на проблема, в епицентъра на неговата същност, в подаването на ръка и топла прегръдка от човек към човека.

          Проблемът не може да бъде решен, докато стигаме само до повърхността на нещата. Нито един проблем не може да се реши по този начин. А това става само чрез навлизане в сърцевината му. И пътят, който трябва да извървим е двустранен.

          Милост за непушачите!
          И за пушачите - също.


Люлия

Стъпки в мириса на юни

       

           Как обичам тези летни утрини, с дъх на слънце и земя. Няма друго време през годината, когато да се усеща този неповторим мирис на лято. Сутрин, когато е още прохладно и не е напекло силно слънцето, но земята е затоплена и дъхава. И врабчета чуруликат в клоните на джанката. Нищо, че тя, джанката, е на спирката на един от най-оживените столични булеварди.

            Ееееех, лято!
            Да си в къща с двор.
            В такива дни винаги пред себе си виждам баба. Когато бях дете - всяка сутрин метеше улицата пред дома и двора с онези големите метли, които растат в градината - така се казваше растението или просто дядо така му казваше - метла. Той садеше метли в градината. Или те, май, сами се садяха и поникваха - ей така, донесени от вятъра, Бог знае от къде. После те изсъхваха и с тях баба метеше двора под огромната кайсия, дето вече я няма. Отрязаха я, защото беше станала опасна, но въпреки това ми липсва. И баба я няма - майката на татко. Но днес с тези метли мете баща ми. Както е тръгнало, май следващият, който ще мете с тях, ще  бъда аз.
             Дървото на моето детство беше тази кайсия - подслушваше тайните ни и надничаше в детските ни игри, пазеше ни със сянката си в следобедната мараня. И мушкатото на баба, много саксии с мушкато имаше тя.
              Еееех, детство, лято и ваканции - с бухтичките и мекиците на баба, омесени от нея. И домашната юфка, съхнала на слънце върху бели чаршафи на покрива на лятната кухня,  изравнен като тераса.

              Един ден ще се върна там завинаги. В детството. И няма да си тръгна никога. Не ме търсете. Ще се сгуша в него и ще си остана мъничкото момиченце с плюшеното жълто Мече, на което с братовчедка ми обувахме ританки и камизолки, останали от бебешката възраст на братовчед ми  и се надпреварвахме с нея кой ще вземе Мечето пръв и за кой ще останат куклите. Но Мечо беше фаворит и на двете ни, защото най-много приличаше на истинско бебе - с меки и заоблени ръце и крака. Правехме си къща под масата и с часове можеше никой да не ни търси за нищо, не се разбираше, че има деца. Направо се пренасяхме в друг свят. "Това скучно ми е" - изобщо не съществуваше в речника на нашето детство.
               А дядо, нали беше дърводелец със златни ръце и щракащ ум, го изнудихме да ни направи дървени колички с покрив. Седя той, умува, три дни въртя и пресуква като как да изглеждат тези колички, така че най-пълно да отговарят на нашето желание, и на четвъртия ден извади летвички, пирони, теслата, чука на тезгяха под сайванта и започна сътворението. Уникални колички ни сглоби, понеже не можехме да имаме от купешките в магазина, имахме най-неповторимите и само за нас направени дървени колички с покрив, сковани от дъски. Когато не возехме в тях  Мечо и куклите, те се превръщаха в къщи с балкон и куклите играеха различни роли, които ние създавахме. Няма такъв уют, радост, топлота и щастие, каквито изпитвахме тогава с тези игри.

              Целият ни свят, цялата пъстрота на своя живот вкарвахме в тези игри. Живи, истински, безкрайни, топли. И мирисът на липи. Като в онова азбучно стихотворение от читанката - "Бяла спретната къщурка с две липи отпред". Само дето липите не бяха две, а беше една липа и под нея имаше чешма, и двете курдисани на малкото площадче пред къщата. Но ароматът на липа се разнасяше по цялата улица, неповторим и медоносен, влизаше в двора, сигурно се промъкваше през ключалката на портата или през процепа на вратника и гъделичкаше душите ни. Та и до днес по това време на годината, колчем усетя из въздуха липите, мигом се пренасям там. В напеченото от слънцето детство, в босоногите лета и игрите в двора.
         
               Казват, че ако нямаме спомени от детството, значи всичко ни е било наред, помнят се само шоковите моменти - най-хубавите и най-тъжните.

                Еееех, какво ли не прави един мирис на лято в юнска утрин - тръгнах от него, а виж къде ме отведе това - при баба и дядо, липата и кайсията, мушкатата на баба и метлите в градината и игрите на живот. Не, не - при най-истинския живот.

                Един ден ще се върна. И ще е завинаги.
                Някой ден...


Люлия

Там, където науката среща изкуството

     Аулата на Софийския университет се пука по шевовете и рискува всеки момент да се пръсне. Сигурно не веднъж и дваж мястото на духа, където науката среща изкуството, е била препълнена със седящи и правостоящи хора, желаещи да се докоснат до магията на голямото, красивото, духовното, до онзи животворящ български или световен импулс на водачество, който дава криле, извайва скулптури, композира света и дирижира човешките отношения. Чудото на вдъхновението и преклонението пред неограничените човешки възможности.

Тази вечер ми предстои първа среща с астероид. Пардон, с диригент, на чието име е кръстен астероид. „Доколкото може да се вярва на Уикипедия, терминът астероид означава „подобен на звезда“. Някои астероди имат собствени спътници.“

     Мисля, че в залата никой няма съмнение, че има среща не с подобие на звезда, а с наистина голяма зведа и да, със сигурност тя има множество собствени спътници, които неотклонно го следват в търсенията на духа и блестящите му проекти. Йордан Камджалов, 34 годишният диригент, който през 2011 г. безпрецедентно става първият чужденец, спечелил конкурса за генерален музикален директор и главен диригент на Оперния театър, Филхармоничния оркестър и фестивала „Heidelberg Schloss Festival” на забележителния културен център Хайделберг (Германия). Ко-инициатор и президент на Фондация „Йордан Камджалов”, предназначена да подпомага талантливи млади български изпълнители, композитори и диригенти.

        Едва ли има по-подходящо място от аулата на Софийския университет за срещата с един талантлив българин, в който намират единение музиката, философията и науката. Човекът, който още в началото апелира към диалог между него и публика и за отскубване на изкуството от институционализирането, защото то трябва да бъде свободно.

Признава, че на концерти не се вълнува, но тази вечер е развълнуван от срещата с толкова хора, призовава ги да задават въпроси без да има теми табу и отговаря с виртуозна лекота по цялото многотемие на конспекта „Живот“. Творецът, налага върху целия разговор своя лайтмотив  за обединение и общуване – „Където има обединение, аз съм там. Където има разединение мен ме няма, а за да има обединение трябва смелост и дързост“.

        Казва, че именно копнежът за споделяне е огънят на неговото вдъхновение, което го отвежда и до дирижирането без партитури. „Книгата е преграда между музиката и хората, нещо като Берлинската стена. Ученето наизуст е продиктувано от жаждата за общуване. И скромно добавя, че не е нито единственият, който прави това, нито то само по себе си е уникално. „Ученето наизуст -това е най-лесната част от процеса, необходими са 7 технически нива и едно осмо – вдъхновението“, допълва Камджалов. Пак, в духа на споделянето и общуването, дава пример – „Музиката е много по-пластичен материал от камъка, щом скулпторът успява да предаде посланието си на хората чрез камъка, то през музиката това е още по-лесно“.

        На въпрос, дали вярва, че България може да стане духовен извор за целия свят, отговаря с „Да“ и пояснява, че можем да направим това с една трета от потенциала си, достатъчно е да се огледаме и да видим, че във всяка една област България има хора на световно ниво. „Това, което ни спира, е страхът, а не липсата на хора и идеи. Ние сме толкова близо до нашите колоси, че ги пропускаме. Велико е бъдещето на България. Ние имаме над 700 колоса и не ги виждаме, а другите държави имат 1-2 и си ги ценят“, смята диригентът, покорил световните сцени с таланта си. Можем ли да му вярваме? Вероятно. Защото обикаляйки света, сигурно има и с какво да сравнява.

        Сред морето от въпроси изригва цунами, когато млад човек пита има ли живот на астероида, кръстен на името на Камджалов, дали там има растения, садят ли пипер на него, та думата в крайна сметка е за пипера и след този знак, от публиката се изправят  млади момчета и момичета и тръгват към подножието на сцената, като заедно с питащия изригват в многогласно изпълнение на великолепната българска песен „Дилмано Дилберо“. Чувство на затрогващ въторг изпълва цялата зала и само желанието да чуят още от словото на своя лектор не изкарва на „бис“ групата. Имповизирано, спонтанно, вълнуващо и прекрасно настроение обхваща аулата. „Това може да стане само в България“, казва Камджалов след края на изпълнението и продължава да отговаря на въпроси усмихнат.

         Смята, че творчеството е най-добрият път към щастието. „Ако някой не се обади и не участва, той лишава множеството от нещо голямо – лишава го от себе си“. От всяка дума на младия диригент прозира познанието за мъдростта на човека и вселената, което навежда на мисълта, че този човек е много по-стар в космическо измерение, отколкото всъщност е в земния си живот.

        „На 15 мечтаех да стана физик или астроном, да се занимавам с наука. Но истината е, че аз исках да лекувам хората. Може да споделяме с дума, а може да споделяме и с музика“, казва той.

        Определя тишината като абсолютна кулминация на музиката, както бялото съдържа в себе си всички цветове, а просветлението – като наша цел и идеал.

„Няма богоизбран народ. Има богоизбрани личности – една шепа хора са, но важното е, че ги има“, е мнението на младия диригент. Според него в момента българите са на края на един огромен отлив, който генерира в себе си сила за огромен прилив. На въпрос за процесите в страната и случващото се в момента импровизира, че абревиатурата КТБ, натоварена с толкова много негативи, би могла да се трансформира и в Култура, Труд, Просвета – да обръщаме нещата и да не си хабим енергията с прогнили пластове е съветът му. „Не може да позволяваме някакви измишльотини да ни пречат и отклоняват от вдъхновението.“

         Пита знаем ли как са живели младият ван Гог, младият Шопен и допълва – днес няма нито един човек, който да живее така. Лишенията са красиво нещо, те са стимул за развитие. „Вагнер е просил буквално, за да си купи хартия и мастило, за да може да композира. Трудните условия са стимул, може да се опитаме да им се насладим.“, казва диригентът. По думите му това са хората, които преобръщат историята на културата и света, а за ежедневните теми на деня - дребни ежби и недоразумения никой не си помня. „В живота има краткосрочни и дългосрочни цели. Дългосрочните са в науката, образованието, културата, а останалото е от ден до пладне“, допълва Камджалов.

         И накрая ще завърша с неговите думи, които слагат естествен финален отпечатък и обединяват всичко изговорено на срещата: „Няма противоречие между науката и изкуството, а образованието е нещо, пред което се прекланям“.

         На добър час, маестро Камджалов! Ще продължавам да следя с любопитство дали прозиращата ти днешна мъдрост на голям млад талант ще еволюират до гигантски дух, съединяващ земното и космическото във вселената чрез сливане на материя, душа и дух в единна композиция и музика на сферите. Заявките са налице.

        Както е казал Исак Нютон “Ние познаваме Бога единствено посредством Неговите превъзходни и мъдро изобретени творения.  Ние се възхищаваме от Бога заради Неговите съвършенства,  благоговеем пред Него заради Неговото всемогъщество и Го почитаме, защото сме Негови слуги.” (НЮТОН, цитиран в Caputo 2000, 89). 

* * *

       Срещата с младия световно известен диригент се състоя на 3 юни 2015 г. като част от Платформата „Наука и изкуство“ на Културният център на СУ „Св. Климент Охридски” , чиято идея е да се изработи единна платформа, която по атрактивен начин, чрез включване на сетивни възприятия и активно участие на зрителите в познавателния процес, да породи интерес към съвременните наука, технологии и изкуство.

       В рамките на тази обща програма през ноември 2014 г. беше основан клуб за наука и изкуство „ЗаЕдно“. Основена задача на този клуб е да организира лекции, семинари и дискусии, на които хората на науката и изкуството да се срещат, за да се научат да говорят заедно, да се опознават и обединяват около една кауза. Целта е да се направят първите стъпки по пътя на обединението на науката и изкуството в едно цяло, такива, каквито винаги са били – висше достижение на търсещия човешки дух, т.е. да се поставят основите на един нов ренесанс.