Орисия

 

Животът днес е пълен със измама,

прелива тя от всяко кафене,

от всеки постер, ресторант, реклама,

от всяко „Да“, което значи „НЕ!“

И този свят измамен и лъжовен,

преливащ от порочен лукс, разкош

представяме за чист и прегрижовен

и предобър, а той е просто лош.

И мамим тъй децата довечериви,

и сърдим се, че връщат ни накуп,

и пошлостта, и думите лъжливи...

а вързали сме ние този клуп.

Сами сме ги въртяли на рулетката

червено-черно, дуло, пистолет

ала сега, май не излиза сметката

пораснали са, искат ни ответ.

Изваяли сме  им сами съдбата

лъжовни или истински са те

от нас зависи. Вярвайте децата

са наше огледало, то расте.

И после носят тежка орисия

от взетото и дадено от нас.

Възход или пък черна орисия –

от нас зависи, вярвайте от нас.

Люлия

Просто да вярваме

Трудно и бавно се случват промените.

Често прибързваме, търсим си знак.

Трудно се учим сами на  търпение

Бързаме сякаш ще гониме влак.

Падаме, ставаме, носим дамгата си.

Сложно. Отчаяно търсиме брод.

Често вървим срещу нас и съдбата си.

Просто това е - миш-машът – Живот.

Често се целим високо в мечтите си,

Те пък не искат по нас да вървят.

Ей така, просто пилееме дните си

Все устремени по грешния път.

Ала внезапно след  дълго усилие,

и след  страдание колкото век

сключваме с Бога последно примирие

и се превръщаме просто в човек.

И се рагръщат вселени невиждани,

Повеи свежи разстилат коси,

Слънце и вятър синхронно обгрижват ни

росна роса благодатно роси.

Носим си кръста със светнали погледи,

виждаме зряло – животът е микс ,

радост след болка и мъка спохожда ни

Просто да вярваме. Стига, нали?!

Люлия

Да изправиш гръбнак

Баба и дядо, август 1997 г.
Когато пиша за моите баба и дядо, пиша за тези двамата любими мои хора. Тук са в залеза на живота си. Дядо почина съвсем малко след това, а баба го надживя с 12 г. и почина на 90 г. възраст.
Няма да забравя обаче как дори и на тази възраст искаха да се поспретнат като за снимка и да изглеждат добре.

Ей това чувство ми е останало дълбоко в душата - стремежът, каквото и да ти е отвътре, да се постегнеш, да не ти личи, да не се предаваш, да си изправиш гръбнака - както в онези хайдушки песни, в които се говори за ризата на героя - "ризата да му се белее, перчемът да се ветрее".
Те го носеха до последно това вътрешно усещане и сила.

Ако съхраним у себе си това чувство, има надежда и за България.
А аз съм сигурна, че въпреки всичко, то живее и днес. Малко позатрупано, понатикано в ъгъла, поошамарено, но го има, живо е и един ден ще се събуди в нас и ще ни поведе.
Дай Боже, да е по-скоро!
Амин!

След всички кръгове на ада

Преминах всички кръгове на ада

и в края на последния чертог

намерих най-голямата награда -

смирението и накрая - Бог.

След  векове на горест и нерада

след  лазене по лакти и корем

намерих се на дъното на ада,

и път намерих, водещ към подем.

Как в обич да извайвам  гняв и злоба,

а болката да претворя в напев,

и как сама от люлката до гроба

да пресъздавам своя светлоднев.

Как да възкръсвам, падайки във пропаст

как от скръбта да раждам  чудеса,

Когато стигнеш в себе си до Господ,

Животът не е твой, а на света!

Люлия

      

Дядо ме споходи

Дядо ме споходи. Насън ми се яви.
С вечната насмешка над живота. С весели очи.

След градината на сянка под асмата
хлад подирил подир зноен ден.
Моят дядо с глас от старо злато.
Дядо ми възкръсна жив у мен.

С неизменната в уста цигара
с куп истории от своя дълъг път...
С мен по прежному пак топло разговаря.
Той е с мене даже от отвъд.

Той отпива биричка на глътки -
тъй по мъничко - душа да разхлади.
И понася свойте тихи стъпки
към любимите отгледани лехи.

И полека тихо им говори
гали зеленчуци и цветя..

Дядо ми душата ми преброди,
кимна ми с любов и отлетя.

Люлия

Черга за черква

Българска черква, постлана със черга!

Господи, има ли другаде по света подобно усещане?!

Черквата като черга, като душа, като дом.

Като дух, който въздига и ражда надежда.

И чергата като черква, в която струи

радост и мъка - кат черно, кат червено, а наоколо зелено.

Пъстра като живота, изшарена с обич и болка.

Черга за черква!

Та си мислех, че докато в България има черкви, застлани с черги, няма да погине българският дух. Жив ще е. Както и днес е все още жив. Само малко трябва

да се обърше от шлаката. Да се поостърже натрупаната от времето тленност, за да блесне нетленното - Божият дух, който е във всичко и чрез който идва всичко и всичко твори!

И както стоях и гледах невероятния уют в Божия храм, топла нежност се разливаше по вените ми, нежност и обич към тази майчина ръка, която първо е изтъкала чергата на българската душа. А после се е погрижила и за българския дух - тази женска ръка, която отваря и затваря черквата, носи живота и ни обвива с вдъхновение и светлина. Докато тази ръка я има, ще я има и България.

Било е.

И така ще бъде!

Амин!

Люлия

Вълшебството Живот

Вълшебството Живот не идва лесно

минаваш, ставаш, падаш, суета.
Вървиш нагоре право и отвесно,
а после в миг се сриваш във калта.

Вълшебството, когато е вълшебство,
е просто миг, отчупен от нощта,
то често носи мириса на детство
и после пак се връща в старостта.

А между тях трънаци и бодили
се впиват в теб и мамят в светлина
на лампи пъстроцветни, но фалшиви.
Какво е истина, надежда, топлина?

Това се питаш всъщност, докогато
най-после зърнеш истинско листо,
и чуеш в унес музика позната
и почваш да се чудиш що е то?

Нима отново в пазвата на август
са звъннали светулки и щурци.
Животът, май, е спрял да те наказва
и пак разцъфнеш, и си просто ти.

Това е то вълшебството, щом дните
забързани във унес се стопят
сред падащ ромон, с мирис от липите
и всички питанки се свият и заспят.

И онемял във своето вълшебство
се взираш. Пак, май, вярваш в чудеса -
вълшебството е с мириса на детство,
което, знам, се връща в зрелостта.

Люлия