Когато пиша за моите баба и дядо, пиша за тези двамата любими мои хора. Тук са в залеза на живота си. Дядо почина съвсем малко след това, а баба го надживя с 12 г. и почина на 90 г. възраст.
Няма да забравя обаче как дори и на тази възраст искаха да се поспретнат като за снимка и да изглеждат добре.
Ей това чувство ми е останало дълбоко в душата - стремежът, каквото и да ти е отвътре, да се постегнеш, да не ти личи, да не се предаваш, да си изправиш гръбнака - както в онези хайдушки песни, в които се говори за ризата на героя - "ризата да му се белее, перчемът да се ветрее".
Те го носеха до последно това вътрешно усещане и сила.
Ако съхраним у себе си това чувство, има надежда и за България.
А аз съм сигурна, че въпреки всичко, то живее и днес. Малко позатрупано, понатикано в ъгъла, поошамарено, но го има, живо е и един ден ще се събуди в нас и ще ни поведе.
Дай Боже, да е по-скоро!
Амин!
Няма коментари:
Публикуване на коментар