Защо днес по толкова много начин, дори без той самият да усети, човек се отклонява от дълбоката същностна връзка и извървяването на пътя към себе си. Защо никой не ни учи на това? Защо цялата образователна и възпитателна система е подчинена единствено и само на връзката с външния свят, но не и със себе си?
С нещата, които прави или не прави, с които от най-ранна детска възраст му ангажират вниманието и го възпитават, всичко върви в една посока - да се отклони човек от пътя към себе си, да се отклони от своето вътрешно Аз, тази среща да не се състои, да няма връзка със себе си и да търси постоянно външното.
Какво е това толкова плашещо нещо, което може да предизвика срещата със самия теб?!
И си мисля, че това е пътят към свободата. Която ще се роди от тази среща вътре в теб.
Защото си мисля, че точно това е пътят, който ако извървим, ще намерим Бог. Там, в онова особено вътрешно място, отредено само за него, където той си е, и винаги е бил, и независимо дали го признаваме или не, носи всеки човек.
Но не този Бог, който разделя и в чието име се водят безумни войни. Не този, който ни налагат навън и в името на когото сме съдени, грешни, наказвани, анатемосвани, обругавани, отричани.
А онзи, чистият Бог, който не иска нищо, не те съди, не те обвинява, не наказва, защото пътят към него си ти, ти самият си връзката с Бог. И когато от външните ти сетива навлизат толкова много думи, ефекти, шум, грозота, заблуждение, нищо не правене, кухо развлечение, то е повече от ясно, че ти не би могъл да извървиш този път, който ще отведе навътре към Бог.
И тази мания всички да са еднакви, подчинени на една марка, едни и същи житейски избори, мода, политиканстване, кухо и празно говорене, външни църковни ритуали и налагане на религия със сила; пошлост, псевдомузика, и какво ли още не, целят съзнателно или несъзнателно точно това - тази среща със самия теб и Бога вътре в теб да не се състои.
И когато се сърдим и обвиняваме друг за нашите сълзи и страдание, колко е лесно да хвърлим вината на другия, но никога да не потърсим корена й в нас. И колко е дълбоко всъщност това осъзнаване и колко е трудно, нали?
Едниственият отпор е осъзнаването на целият този шум и това до какво води той.
Осъзнаване.
Пътят към Истината и истинското в света започва след това.
И докато не стъпим на него, всеки друг ще управлява живота ни, но не и ние самите. Ще правят с нас каквото си искат. А ние ще си мислим, че когато правим обратното на това, което някой иска, правим нещо свое. Но не - правенето на пук на някого е правене на нещо, което друг не иска, но не е в никакъв случай това, което ние искаме. Има разлика и тя е огромна.
А привидно, уж, всички не искаме това - не искаме друг да управлява и насочва живота ни, привидно роптаем, но с това не стигаме до никъде. Защото стигаме само до ропота, а отхвърлянето на управлението, което идва към нас отвън, е работа, работа и пак работа. Осъзнаването е първата крачка, а след нея започва правенето. И връзката между двете неща се къса именно тук. Защото приучени от деца да гледаме навън, извън себе си, често караме по инерция, някои стигат до осъзнаването на тази инерция, но колко са тези, които успяват след това да стигнат до правенето на онези неща, които ще я спрат и обърнат?!
Единици.
А друг начин няма.
Ключът е в нас.
И нека го видим, да отключим вратата и тръгнем по пътя към себе си и Бога вътре в нас. Защото това е сила.
Силата е в нас.
Люлия
С нещата, които прави или не прави, с които от най-ранна детска възраст му ангажират вниманието и го възпитават, всичко върви в една посока - да се отклони човек от пътя към себе си, да се отклони от своето вътрешно Аз, тази среща да не се състои, да няма връзка със себе си и да търси постоянно външното.
Какво е това толкова плашещо нещо, което може да предизвика срещата със самия теб?!
И си мисля, че това е пътят към свободата. Която ще се роди от тази среща вътре в теб.
Защото си мисля, че точно това е пътят, който ако извървим, ще намерим Бог. Там, в онова особено вътрешно място, отредено само за него, където той си е, и винаги е бил, и независимо дали го признаваме или не, носи всеки човек.
Но не този Бог, който разделя и в чието име се водят безумни войни. Не този, който ни налагат навън и в името на когото сме съдени, грешни, наказвани, анатемосвани, обругавани, отричани.
А онзи, чистият Бог, който не иска нищо, не те съди, не те обвинява, не наказва, защото пътят към него си ти, ти самият си връзката с Бог. И когато от външните ти сетива навлизат толкова много думи, ефекти, шум, грозота, заблуждение, нищо не правене, кухо развлечение, то е повече от ясно, че ти не би могъл да извървиш този път, който ще отведе навътре към Бог.
И тази мания всички да са еднакви, подчинени на една марка, едни и същи житейски избори, мода, политиканстване, кухо и празно говорене, външни църковни ритуали и налагане на религия със сила; пошлост, псевдомузика, и какво ли още не, целят съзнателно или несъзнателно точно това - тази среща със самия теб и Бога вътре в теб да не се състои.
И когато се сърдим и обвиняваме друг за нашите сълзи и страдание, колко е лесно да хвърлим вината на другия, но никога да не потърсим корена й в нас. И колко е дълбоко всъщност това осъзнаване и колко е трудно, нали?
Едниственият отпор е осъзнаването на целият този шум и това до какво води той.
Осъзнаване.
Пътят към Истината и истинското в света започва след това.
И докато не стъпим на него, всеки друг ще управлява живота ни, но не и ние самите. Ще правят с нас каквото си искат. А ние ще си мислим, че когато правим обратното на това, което някой иска, правим нещо свое. Но не - правенето на пук на някого е правене на нещо, което друг не иска, но не е в никакъв случай това, което ние искаме. Има разлика и тя е огромна.
А привидно, уж, всички не искаме това - не искаме друг да управлява и насочва живота ни, привидно роптаем, но с това не стигаме до никъде. Защото стигаме само до ропота, а отхвърлянето на управлението, което идва към нас отвън, е работа, работа и пак работа. Осъзнаването е първата крачка, а след нея започва правенето. И връзката между двете неща се къса именно тук. Защото приучени от деца да гледаме навън, извън себе си, често караме по инерция, някои стигат до осъзнаването на тази инерция, но колко са тези, които успяват след това да стигнат до правенето на онези неща, които ще я спрат и обърнат?!
Единици.
А друг начин няма.
Ключът е в нас.
И нека го видим, да отключим вратата и тръгнем по пътя към себе си и Бога вътре в нас. Защото това е сила.
Силата е в нас.
Люлия
Няма коментари:
Публикуване на коментар