Защо пуша?!
Аз съм най-големият враг на пушачите. Или поне бях до преди 4 г. Терористът, империалистът и най-големият гонител на нашего брата пушача. До преди 4 г., рекох.
Защото от преди 4 г. се научих да пуша. И не само да пуша, но и да вдишвам дима. Преди това се правех, че пуша - димях, но не знаех какво означава да вдишаш дима и само предизвиквах смях сред пушачите. Но бях упорита и много държах да овладея това умение. Получи ми се някак едтествено и от самосебе си без някакво усилие. И разбрах, че това е нощео, което наистина мога. Едно ново умение. Беше ми интересно. Любопитно - исках да изпробвам новостта докрай.
Какво ли значи докрай?
Ако това е рак на белите дробове - не, не искам да я пробвам докрай. Исках просто да разбера какво е това - да го разнищя, да стигна до същността му.
При условие, че не съм имала никаква потребност от това 40 г.и съм живяла без него, беше ми интересно да разбера какво е това, което кара хората да не мога д спрат.
Ами сега?!
Когато започнах, това беше един голям обрат в живота и отношението ми към хората изобщо. Връзката с това да бъдеш част от нещо общо, едно цяло с други хора, е съвсем пряка. Завоят от противопоставянето към приемането на нещо, което повече от 25 г. си отхвърлял, беше огромен и съвсем не случаен келешлък. Това обяснява защо днес мога да не пуша със седмици, но в момента, в който някой ме попита "Имаш ли цигара?", дори да нямам, купувам, за да изживея този акт на съ-единение и съ-причастност
Моето пушене предизвиква най-голям смях сред пушачите. Защото мога цял ден и цяла нощ, повече от 20 часа да не пуша и чак вечерта се появява този порив. Питам се това глад за веществото ли е или глад към едно повтарящо се действие? При мене видимо е второто. Аз, май, съм нещо като полу-пушач, ако има такова животно.
С времето и практиката направих пълна дисекция на порива за пушене. От това какво предизвиква вдишването на дима до това до какво води спирането за няколко дни, седмица или месец на чисто физическо ниво.
На първо време установих абсолютно категорично, че пушенето е акт на убийство. Не, не е това, което си мислите първоначално. Пушенето е акт на убиване на време. Ей, Богу, не знам какво толкова ни е направило времето, та толкова много искаме да се отървем от него?! Вместо да го използваме и изживяваме пълноценно, ние го убиваме. "Хайде да изпушим една цигара, докато стане време за тръгване. Хайде да изпушим една цигара, докато дойде моментът за еди какво си. Хайде докато чакаме, да изпушим една цигара. Нямам какво точно да правя в момента, я да запаля една цигара." Замислете се. Много хора ще потвърдят, че това в голямата си степен е точно така. И често самото посягане към цигарата е несъзнателен, инерционен процес.
В същото време съм забелязала, че когато човек е ангажиран с работа и то е ангажиран не само физически и механично, а е ангажирано съзнанието му и цялата му същност в определена дейност, почти не се сеща за пушене. Но не и в случаите, когато е ангажиран умствено. Тогава от самото стоене на едно място и мислене, дори без да се усещат, пушачите могат да изпушат една кутия.
Щастливи пушачи, обаче не познавам. Хората, заради които пропуших в знак на съпричастност, са едни от най-свестните, които съм срещала. И всеки един от тях се бори с някакъв проблем в живота си /извън цигарите/. Същесгвен проблем или носи болка, която не минава. Най-често в душата. Има общо и с любовта или нейната липса. По-скоро цигарите се явяват заместител, един вид патерица, с която пушачите да докуцукат до краткия момент на мимолетна радост.
От друга страна разбрах, че хората са крайно чувствителни и пристрастени към лошите навици и пороците си, дори когато ги осъзнават. Съпротивата да спрат, дори когато разбират, че това им вреди, е неистова. Сякаш, ако се откажат от тях, ще останат половин човеци. Нещо ще им вземат и това нещо е толкова голямо, че едва ли не, ще ги направи невидими за околните. Може и така да е, кой знае. /Това е друга загадка, на която сигурно ще посветя отделен текст, защото си струва като тема за размисъл./
Пушачите са най-солидарното племе, което съм срещала. Пушач на пушача цигара няма да откаже, дори и да му е последната. Пушенето събира хората. Приказката върви по друг начин на по цигара. Ако се направи партия на пушачите, сигурно това ще бъде не само най-голямата, но и най-толерантната партия в обществото.
Но разбрах и друго.
Пушенето има много общо с дишането. С първото вдишване започва животът и с последното издишване завършва. Пушенето и дишането имат пряка връзка с отношението към живота... Или неговото подтискане. Поемането дълбоко на дима, преминаването му през носоглътката и неговото разстилане в белите дробове само привидно е акт на удоволствие. В дълбоката си и най-неосъзната същност, това е акт на отказ от живота. Подтискане и отказ от дишането и живота. И на психическо, и на физическо ниво.
Човешкият организъм е най-великото творение на земята. Когато пушенето спре за известно време, процесът на самоизчистване започва моментално още на първия ден търгва от небцето и по-осезателно - на третия, четвъртия слиза и към дробовете. Нещо, което няма как да се задейства, докато човек пуши, защото самото вдишване на катрани, никотин и прочие отрови, подтиска задействането на процеса. Аха да започне и новата порция дим го натиска. Но само 3 дни без тези отрови и организмът започва своята изумителна дейност на самозащита и изчистване. Опитът да се изживее това определено си заслужва, дори и само заради самонаблюдението и преклонението пред съвършенството на човешката природа. Преклонение и благодарност пред Твореца, който ни е създал именно по такъв саморегенериращ се и съвършен начин.
Въпросът, който ми изниква, е защо съзнателно искаме да спрем живота? Или по-точно какво се е случило в живота ни, за да ни предизвика по този тих и бавен начин, почти невидимо и неосъзнато да се отказваме от него ден след ден? Причините най-вероятно за всеки човек са различни. Но в дълбоката си същност тръгват от едно и също нещо - някаква липса в душата, която повече неосъзнато, отколкото съзнателно човек се опитва да компенсира.
И не, не е въпросът в мерки, глоби и закони. Спирането и започването трябва да се търси в онова първично усещане за нещото, което на човек му липсва. Цигарите са нещо отвратително. Но днес вече не гледам на хората, които пушат с отвращение, както до преди 4 г. Днес изпитвам истинско съчувствие и състрадание към тях, защото в душата им има празнота, която с години остава незапълнена. И не, не приветствам търпение и отстъпление пред тази напаст, която на собствен гръб съм изживяла и знам колко непоносима е за хората, които са непушачи!
Казвам само, че днес, когато видя човек, посягащ към цигарата, зад този жест виждам нещо друго, а не както преди желанието непременно да навреди на мен или на околните. Всъщност егоизмът е двустранен - и на пушещия, който казва - "Никой не може да ме спре" и на непушачите, които казват - "Имам право на живот без дим и нямаш право да ме тровиш". Може би пътят за премахване на порока е в срещата между двата лагера. Среща не формална, привидна и неистинска чрез забрани и закони. А среща в средата на проблема, в епицентъра на неговата същност, в подаването на ръка и топла прегръдка от човек към човека.
Проблемът не може да бъде решен, докато стигаме само до повърхността на нещата. Нито един проблем не може да се реши по този начин. А това става само чрез навлизане в сърцевината му. И пътят, който трябва да извървим е двустранен.
Милост за непушачите!
И за пушачите - също.
Люлия
Няма коментари:
Публикуване на коментар