Ееееех, лято!
Да си в къща с двор.
В такива дни винаги пред себе си виждам баба. Когато бях дете - всяка сутрин метеше улицата пред дома и двора с онези големите метли, които растат в градината - така се казваше растението или просто дядо така му казваше - метла. Той садеше метли в градината. Или те, май, сами се садяха и поникваха - ей така, донесени от вятъра, Бог знае от къде. После те изсъхваха и с тях баба метеше двора под огромната кайсия, дето вече я няма. Отрязаха я, защото беше станала опасна, но въпреки това ми липсва. И баба я няма - майката на татко. Но днес с тези метли мете баща ми. Както е тръгнало, май следващият, който ще мете с тях, ще бъда аз.
Дървото на моето детство беше тази кайсия - подслушваше тайните ни и надничаше в детските ни игри, пазеше ни със сянката си в следобедната мараня. И мушкатото на баба, много саксии с мушкато имаше тя.
Еееех, детство, лято и ваканции - с бухтичките и мекиците на баба, омесени от нея. И домашната юфка, съхнала на слънце върху бели чаршафи на покрива на лятната кухня, изравнен като тераса.
Един ден ще се върна там завинаги. В детството. И няма да си тръгна никога. Не ме търсете. Ще се сгуша в него и ще си остана мъничкото момиченце с плюшеното жълто Мече, на което с братовчедка ми обувахме ританки и камизолки, останали от бебешката възраст на братовчед ми и се надпреварвахме с нея кой ще вземе Мечето пръв и за кой ще останат куклите. Но Мечо беше фаворит и на двете ни, защото най-много приличаше на истинско бебе - с меки и заоблени ръце и крака. Правехме си къща под масата и с часове можеше никой да не ни търси за нищо, не се разбираше, че има деца. Направо се пренасяхме в друг свят. "Това скучно ми е" - изобщо не съществуваше в речника на нашето детство.
А дядо, нали беше дърводелец със златни ръце и щракащ ум, го изнудихме да ни направи дървени колички с покрив. Седя той, умува, три дни въртя и пресуква като как да изглеждат тези колички, така че най-пълно да отговарят на нашето желание, и на четвъртия ден извади летвички, пирони, теслата, чука на тезгяха под сайванта и започна сътворението. Уникални колички ни сглоби, понеже не можехме да имаме от купешките в магазина, имахме най-неповторимите и само за нас направени дървени колички с покрив, сковани от дъски. Когато не возехме в тях Мечо и куклите, те се превръщаха в къщи с балкон и куклите играеха различни роли, които ние създавахме. Няма такъв уют, радост, топлота и щастие, каквито изпитвахме тогава с тези игри.
Целият ни свят, цялата пъстрота на своя живот вкарвахме в тези игри. Живи, истински, безкрайни, топли. И мирисът на липи. Като в онова азбучно стихотворение от читанката - "Бяла спретната къщурка с две липи отпред". Само дето липите не бяха две, а беше една липа и под нея имаше чешма, и двете курдисани на малкото площадче пред къщата. Но ароматът на липа се разнасяше по цялата улица, неповторим и медоносен, влизаше в двора, сигурно се промъкваше през ключалката на портата или през процепа на вратника и гъделичкаше душите ни. Та и до днес по това време на годината, колчем усетя из въздуха липите, мигом се пренасям там. В напеченото от слънцето детство, в босоногите лета и игрите в двора.
Казват, че ако нямаме спомени от детството, значи всичко ни е било наред, помнят се само шоковите моменти - най-хубавите и най-тъжните.
Еееех, какво ли не прави един мирис на лято в юнска утрин - тръгнах от него, а виж къде ме отведе това - при баба и дядо, липата и кайсията, мушкатата на баба и метлите в градината и игрите на живот. Не, не - при най-истинския живот.
Един ден ще се върна. И ще е завинаги.
Някой ден...
Люлия
Няма коментари:
Публикуване на коментар