Едно предВеликденско, такова ми е

Едно предВеликденско, такова ми е.

Небето пише знаци. И със знаците общува с нас - малките човеци-мравки бродещи по земята.

ПредВеликденско ми е.

С поредния отпечатък на човешката алчност, безумие и непрогледност - с неизвестния брой затрупани /дай Боже да са живи/, загинали, останали в тишината на трагедията човешки същества.  И останалите в неведение близки с предстоящите  /по познатия ни от най-новата  история българска на 25 годишен преход  сценарий/ семейни драми - отишли да изкарат някой лев, а не се върнали.

А на наемниците - мастити бизнесмени-търгаши на човешка кръв, хич не им е за загиналите роби. За тях те са безименни и неизвестни. Между богатите-търгаши и хората, които чукат, къртят, вадят арматурно желязо, стоят подизпълнители - по добре познатата схема - да се пази големият биг-бос-търгаш от съдебни дела.

Но от кой съд го пазят?

Този на човеците ли?

Този - подкупният, корумпираният и продажният ли, който не е въздал справедливото на никой алчен убиец-търгаш? От този съд ли го пазят?

Той така и така не е заплаха на него?

От съда на самите човеци, като малки хора, които наемат за работа /или за сигурна смърт/, търгашите отдавна не ги е страх, защото си имат платена охрана, добре въоръжена, обучена и действаща. Дребните наемници без имена, които са работили за тях, с голи ръце не могат да излязат срещу тях. Те и така и така не са заплаха за търгашите.

От кого тогава ги пазят?

А от онзи, другия, съд?

От онзи, от който не може да се скрие никой - нито беден, нито богат, нито болен, нито здрав, нито бял, нито черен, нито лъжец, нито праведен? Съдът, който е вътре в нас - независимо дали го помним или сме го забравили това?

От този съд, който остава и си носим с нас, където и да сме, каквито и да сме, ще ги опази ли някой?

Нее.

Няма спасение от съда вътре в теб.

Може да го приспиш. Може да се правиш, че не го виждаш,  може дори да си забравил, че съществува, но не можеш да го изтръгнеш от себе си. Той си стои. И си е все там. И ще те чака. И  когато най-много си забравил за него, когато ти е най-зле, когато молиш за помощ и пощада, този съд, който си забравил, че съществува, ще те издебне и ще ти попита – „Помниш ли ме?“

Няма сила, която да опази злощастния търгаш, от съда вътре в него със или без сегашното му осъзнаване на стореното, със или без забравената от него тази дрипава сиромахкиня Съвест.

И рано или късно злото ще бъде платено. Злото, сторено на хиляди, от осакатени в мисленето си от капитала човеци, злото, сторено на обикновените хора, от съсипващия български мутрафон-бизнесмен, ще бъде платено с лихвите от самите мутрафони.

Защото дори и този в лъскавите костюми, лачените обувки, белите ризи и прескъпия парфюм, дори и този със сменена кожа уж-бизнесмен, не може да избяга от мутрафонската си същност. Но не може да избяга и от заплащането на стореното зло. Колкото и да му се иска.

А бедните, онези, затрупаните, изоставили чедата и семействата си, отишли без договори да работят за къшея хляб, изтръгвайки арматура от бетона, най-вероятно без спазването на никакви трудови правила, останали под срутената сграда, защото са продължили да работят и следработно време, за тях остава само спомена за сиромашката орисия. Която ни показва какви не трябва да бъдем и какво ни чака, ако скоро не се опомним и не стъпим на правия път.

И вярата. Че възмездие има.

Доказателствата за това са хиляди.

Който има очи ще види, който има уши ще чуе.

Но нищо не остава без последствия.

Едно предВеликденско такова ми е.

Дето няма голям Християнски празник без напомняне, че грешим. Че безкрайно много сме се отклонили от пътя, по който трябва да вървим.

Ако не са деца невинни жертви, ще са все хора в крайна нищета. Тези, които курбан отиват, за ненаситните мутренско-бизнесменски и политическо-алчни търбуси.

ПредВеликденско ми е на Велики четвъртък.

Когато и небето не просто ни говори, а крещи.

Събудете се!

Небето пише знаци. И със знаците общува с нас - малките човеци-мравки бродещи по земята.

ПредВеликденско ми е.

С поредния отпечатък на човешката алчност, безумие и непрогледност - с неизвестния брой затрупани /дай Боже да са живи/, загинали, останали в тишината на трагедията човешки същества.  И останалите в неведение близки с предстоящите  /по познатия ни от най-новата  история българска на 25 годишен преход  сценарий/ семейни драми - отишли да изкарат някой лев, а не се върнали.

А на наемниците - мастити бизнесмени-търгаши на човешка кръв, хич не им е за загиналите роби. За тях те са безименни и неизвестни. Между богатите-търгаши и хората, които чукат, къртят, вадят арматурно желязо, стоят подизпълнители - по добре познатата схема - да се пази големият биг-бос-търгаш от съдебни дела.

Но от кой съд го пазят?

Този на човеците ли?

Този - подкупният, корумпираният и продажният ли, който не е въздал справедливото на никой алчен убиец-търгаш? От този съд ли го пазят?

Той така и така не е заплаха на него?

От съда на самите човеци, като малки хора, които наемат за работа /или за сигурна смърт/, търгашите отдавна не ги е страх, защото си имат платена охрана, добре въоръжена, обучена и действаща. Дребните наемници без имена, които са работили за тях, с голи ръце не могат да излязат срещу тях. Те и така и така не са заплаха за търгашите.

От кого тогава ги пазят?

А от онзи, другия, съд?

От онзи, от който не може да се скрие никой - нито беден, нито богат, нито болен, нито здрав, нито бял, нито черен, нито лъжец, нито праведен? Съдът, който е вътре в нас - независимо дали го помним или сме го забравили това?

От този съд, който остава и си носим с нас, където и да сме, каквито и да сме, ще ги опази ли някой?

Нее.

Няма спасение от съда вътре в теб.

Може да го приспиш. Може да се правиш, че не го виждаш,  може дори да си забравил, че съществува, но не можеш да го изтръгнеш от себе си. Той си стои. И си е все там. И ще те чака. И  когато най-много си забравил за него, когато ти е най-зле, когато молиш за помощ и пощада, този съд, който си забравил, че съществува, ще те издебне и ще ти попита – „Помниш ли ме?“

Няма сила, която да опази злощастния търгаш, от съда вътре в него със или без сегашното му осъзнаване на стореното, със или без забравената от него тази дрипава сиромахкиня Съвест.

И рано или късно злото ще бъде платено. Злото, сторено на хиляди, от осакатени в мисленето си от капитала човеци, злото, сторено на обикновените хора, от съсипващия български мутрафон-бизнесмен, ще бъде платено с лихвите от самите мутрафони.

Защото дори и този в лъскавите костюми, лачените обувки, белите ризи и прескъпия парфюм, дори и този със сменена кожа уж-бизнесмен, не може да избяга от мутрафонската си същност. Но не може да избяга и от заплащането на стореното зло. Колкото и да му се иска.

А бедните, онези, затрупаните, изоставили чедата и семействата си, отишли без договори да работят за къшея хляб, изтръгвайки арматура от бетона, най-вероятно без спазването на никакви трудови правила, останали под срутената сграда, защото са продължили да работят и следработно време, за тях остава само спомена за сиромашката орисия. Която ни показва какви не трябва да бъдем и какво ни чака, ако скоро не се опомним и не стъпим на правия път.

И вярата. Че възмездие има.

Доказателствата за това са хиляди.

Който има очи ще види, който има уши ще чуе.

Но нищо не остава без последствия.

Едно предВеликденско такова ми е.

Дето няма голям Християнски празник без напомняне, че грешим. Че безкрайно много сме се отклонили от пътя, по който трябва да вървим.

Ако не са деца невинни жертви, ще са все хора в крайна нищета. Тези, които курбан отиват, за ненаситните мутренско-бизнесменски и политическо-алчни търбуси.

ПредВеликденско ми е на Велики четвъртък.

Когато и небето не просто ни говори, а крещи.

Събудете се!