Днес имаме криза на доверието. Защо? Защото никой не се чувства свързан с нищо. Когато променим това и то, започвайки от възпитанието на децата още от най-ранна възраст, тогава ще се промени и състоянието в обществото. Парадоксът е, че във века на бума в информационните технологии и комуникациите, общуването между хората е в криза. Липсата на чуваемост, защото всеки е потънал в собствен свят, достига небивали размери - с тапите в ушите и поглед забит в монитора, дисплея, екрана се движим в състояние на напълно изключени и незаинтересовани от околния свят.
Пътят за излизане от тази криза е пътят обратно към СВЪРЗВАНЕ с околния
свят, към това да се чувстваш не "всеки сам за себе си", а част от
цялото, защото наистина сме едно - живеем на едно място при едни
природни условия - път не към ограждане и все повече индивидуализация, а
път към все по-голямо и по-голямо нарастване от точката към
множеството.
Процесът е двустранен като вдишването и издишването. Когато се раждаме не се чувстваме отделени от света, а сме слети с него. Когато растем на определена възраст /9-10г./ разбираме, че ние не сме света и трябва да се научим да живеем в този свят. И после трябва да направим обратната крачка - отново да извървим пътя към света. От себе си към света. Усещането за свързаност, ако го носим у себе си, води до естественото желание да намериш път към другия, да намерите общ език, да достигнете до обща мисъл. Това произтича именно от чувството за свързаност. Но чувството за свързаност дава и сигурност.
Кризата днес идва точно от това усещане за несигурност и за несвързаност. Хората са обхванати от мирова самота. От необятна гигантска самота, която идва от усещането за изключеност. Когато променим това, ще се промени и обществото. Това общество, което днес такова, каквото е, не ни харесва. Защото дори самата дума включва в себе си основата общ - общ-ество, но днес нямаме нищо общо и поради това страдаме.
Убийството на човек, не само в мола, а по принцип означава точно това - изключеност, ограждане, индивидуализиране. Ако възприемахме другия като част от себе си или ако се чувствахме заедно с него, като част от нещо цяло, никога не бихме наранили. А това се възпитава, учи се в детската градина.
И ако искаме нещо да се промени, трябва да започнем да работим за тази промяна сега. Защото утре ще е късно и ако все още съществуваме и не сме се самозатрили от алчност, злоба и безумие - ще сме свидетели на още от същото, което ни убива днес.
Люлия
Процесът е двустранен като вдишването и издишването. Когато се раждаме не се чувстваме отделени от света, а сме слети с него. Когато растем на определена възраст /9-10г./ разбираме, че ние не сме света и трябва да се научим да живеем в този свят. И после трябва да направим обратната крачка - отново да извървим пътя към света. От себе си към света. Усещането за свързаност, ако го носим у себе си, води до естественото желание да намериш път към другия, да намерите общ език, да достигнете до обща мисъл. Това произтича именно от чувството за свързаност. Но чувството за свързаност дава и сигурност.
Кризата днес идва точно от това усещане за несигурност и за несвързаност. Хората са обхванати от мирова самота. От необятна гигантска самота, която идва от усещането за изключеност. Когато променим това, ще се промени и обществото. Това общество, което днес такова, каквото е, не ни харесва. Защото дори самата дума включва в себе си основата общ - общ-ество, но днес нямаме нищо общо и поради това страдаме.
Убийството на човек, не само в мола, а по принцип означава точно това - изключеност, ограждане, индивидуализиране. Ако възприемахме другия като част от себе си или ако се чувствахме заедно с него, като част от нещо цяло, никога не бихме наранили. А това се възпитава, учи се в детската градина.
И ако искаме нещо да се промени, трябва да започнем да работим за тази промяна сега. Защото утре ще е късно и ако все още съществуваме и не сме се самозатрили от алчност, злоба и безумие - ще сме свидетели на още от същото, което ни убива днес.
Люлия
Няма коментари:
Публикуване на коментар