Лудостта на нормалните

Болестта на нашето време е лудостта. Лудостта на нормалните.

Лудостта на свръхчувствителните звънтящи струни, отказващи да приемат античовешката, деградираща, съсипваща, разсипваща и убиваща реалност.

Днешната болест е нормалността. Нормалността на безчовечните, пресушените, продажните търгаши на съвест. На бездушните, деградиралите безморалните  чиновници и кормчии на държавната машина, които в стремежа да се закрепят и бетонират на власт първото, от което започнаха, бе разрухата и изтърбушването от съдържание на образователната система, затриването на театрите и професията на актьорите, творците, музикантите, учените, тоест премахване на духовността.

Болестта на нашето време се нарича бездуховност.

Болестта на нашето време е безбожието. Липсата на вяра, на светлинка, на пролука, на онзи единствен светъл лъч, който пропуква тъмнината и превръща мракът във виделина.
Той беше изтръгван от душите на обикновените хора методично и със садистична последователност от всички управлявали през последните 25 г. , както и от тези управлявали 45 години преди тях, които им постлаха пътя, на който стъпва безверието и бездуховността.

Хората се палят, защото не виждат път. Нямат светлина. И вяра нямат. Палят се, за да им просветне, ако не вътрешно, то поне външно или обратното – ако не външно, то поне вътрешно да им просветне. Ако не на тях самите, то поне на живите, оставащи след тях.
Да имат успокоението, че се отървават от  безчовечната машина, наречена живот и може би прокарват пътечка към човечността на оставащите живи.

Различно е само времето, в което ще прибегнат до това, но не и причините, които ги водят към него. Причините само се задълбочават и увеличават.

Болестта на нашето време е незаинтересоваността, подклаждана от всички властимащи и властнямащи с различни техники за манипулация, псевдо-законност и псевдо-съдебна справедливост, псевдо-политика и псевдо-управление, свеждащо се единствено до богатеене, грабене, принизяване и в крайната си точка убиване.

До кога ще продължи това?

Докато го търпим.

Докато им позволяваме.

Докато се сковаваме от болестта на нашето време – бездушие и бездуховност.

Докато, както е казал поетът  „Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

"Богат е", казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил...“ /Хр. Ботев/.

Ще продължи, докато най-после разберем, че изходът минава през завоя към корените и вярата. Към онова нещо, което и след 500 г. робство не ни е затрило, но тези сегашните за 25 г. са на път да го направят с псевдо-демокрация, псевдо-управление и псевдо-ценности.
Другото е духовността. Няма друго.

За да я има България.

За да ги има и хората в нея – тези, които се палят, рушат, но и изграждат от пепелта.

Тези, със свръхчувствителни звънтящи струни-души, които в такива трагични мигове, ни напомнят, че не сме изтлели съвсем, че ни има, че мърдаме,  че жаравата отдолу е жива и скоро ще изригне в лавата на  „оня гибелен гняв величав“ /Омир/.