От
няколко дни едни мисли са ме налегнали - животът ни какъв е и защо
такъв е? И не ми дават мира. И не мога да се примиря с нашата реалност
днес. С това, че тя е неизбежна и по друг начин не може. Защото все си
мисля, че по друг начин - всъщност може. Но докато чакаме някой "отгоре"
да ни оправи - ще си останем с чакането и с оправянето, но нищо няма
да се промени.
И все повече именно практиката ме убеждава, че по друг начин може. И този начин е чрез обединението отдолу на хората по места, на малки групи по общи и общочовешки интереси. Че не бива да чакаме някой друг да взима решенията вместо нас. Че в управлението на държавата влизат само престъпници и случайно попаднали хора, които създават престъпни закони и правила и очакват ние да ги спазваме.
Но трябва ли да ги спазваме всъщност? Престъпни правила, създадени от престъпници, правила ли са за нормалните хора и те трябва ли да се съобразяват с тях?
Все повече си мисля, че трябва да се протестира за всяко нещо, обаче не трябва да се преговаря с престъпници на власт, защото отивайки на преговори това означава, че признаваш тяхната престъпност и я легитимираш. Че всъщност - протести - ДА - винаги и за всяка несправедливост, но преговори - НЕ.
Докато не дойдат честни хора, хора, които досега не са били нито във властта, нито членове на партии, милеещи за българското и българщината, готови да поемат риска да управляват, но и готовността да бъдат свалени и отзовани, ако не се справят.
Защото само така - когато има реален контрол, нещата могат да бъдат сложени в приемливи граници.
И да се създадат правила, работещи за хората, а не за капитала, не за властимащите, не за олигарсите и робовладелците в днешно време.
Докато фокусът не се измести от капитала към човека, нищо няма да се промени и нищо няма да бъде за добруването и доброто на хората. И все ще си влачим хомота, а "взорът все така от нийде надежда не ще види"*.
И каквото и да ви разправят медиите, знайте, че те са в един отбор с политиците-престъпници и всъщност най-добре - не им вярвате, а слушайте своя вътрешен глас.
Само тогава ще намерим пътя към истината и ще излезем от блатото, в което тънем. Блатото на лъжата, измамата, далавераджийството, защото силата не е някъде там горе и там в нищото, а силата е вътре в нас.
Друга сила няма.
* от никъде взорът надежда не види - Иван Вазов, "Опълченците на шипка"
И все повече именно практиката ме убеждава, че по друг начин може. И този начин е чрез обединението отдолу на хората по места, на малки групи по общи и общочовешки интереси. Че не бива да чакаме някой друг да взима решенията вместо нас. Че в управлението на държавата влизат само престъпници и случайно попаднали хора, които създават престъпни закони и правила и очакват ние да ги спазваме.
Но трябва ли да ги спазваме всъщност? Престъпни правила, създадени от престъпници, правила ли са за нормалните хора и те трябва ли да се съобразяват с тях?
Все повече си мисля, че трябва да се протестира за всяко нещо, обаче не трябва да се преговаря с престъпници на власт, защото отивайки на преговори това означава, че признаваш тяхната престъпност и я легитимираш. Че всъщност - протести - ДА - винаги и за всяка несправедливост, но преговори - НЕ.
Докато не дойдат честни хора, хора, които досега не са били нито във властта, нито членове на партии, милеещи за българското и българщината, готови да поемат риска да управляват, но и готовността да бъдат свалени и отзовани, ако не се справят.
Защото само така - когато има реален контрол, нещата могат да бъдат сложени в приемливи граници.
И да се създадат правила, работещи за хората, а не за капитала, не за властимащите, не за олигарсите и робовладелците в днешно време.
Докато фокусът не се измести от капитала към човека, нищо няма да се промени и нищо няма да бъде за добруването и доброто на хората. И все ще си влачим хомота, а "взорът все така от нийде надежда не ще види"*.
И каквото и да ви разправят медиите, знайте, че те са в един отбор с политиците-престъпници и всъщност най-добре - не им вярвате, а слушайте своя вътрешен глас.
Само тогава ще намерим пътя към истината и ще излезем от блатото, в което тънем. Блатото на лъжата, измамата, далавераджийството, защото силата не е някъде там горе и там в нищото, а силата е вътре в нас.
Друга сила няма.
* от никъде взорът надежда не види - Иван Вазов, "Опълченците на шипка"
Няма коментари:
Публикуване на коментар