Дядо застана до мен

Дядо застана до мен

Днес, когато посегнах към първите картофи, отгледани със собствен труд и усилия на полето /заедно с приятели-съидейници/,  когато видях едно сцепено на две, прерязано от мотиката картофче, сякаш дядо застана до мен. И, сякаш, отново го чух да казва, както някога: "Взимай го, взимай, не му се чуди, нищо му няма, че е срязано. Е, че мотиката малко го е посякла, нали и ти ще го режеш, като го слагаш в тенджерата, да не ше го ядеш така цял, я!" И ми стана светло и хубаво, както някога, когато ги нямаше грижите, нямаше го бързането в живота /освен онова срито дълбоко и тайно бързане да пораснеш/, нямаше го култът към изкуственото съвършенство. 

Тези дни често си мисля за дядо - този, чието име се съдържа в половината от името ми, роден преди 100 г. - 1914 г., при когото ние, прекарвахме всичките три месеца от ваканцията. Градинар по душа.

Помня тогава, че и след това - когато вече бяхме пораснали, как прекарваше целите си дни в градината и на всяка тревичка, стръкче, лозичка, дръвче или корен се спираше да приказва. Можеше да разказва дълго и сладкодумно историята му - от къде е - от миналата година ли са семената, или някой му го е дал, как го е насадил, как го полива, пръска, ашладисва, кога и колко очаква да роди, ако не падне град или нещо не го маноса.

Като си отидехме на село, първата му работа след като ни посрещне с "Добре дошли!" беше да рече: "Ела, ела сега тука да видиш каква градина съм направил. Ела да идем в градината!"

И приказката започваше.

Много мъдрост и доброта носеше дядо. За всяко нещо говореше, сякаш сам Бог му нашепваше в ухото какво да ни каже, /може би в края на живота му това и наистина да е било така, аз не зная, но подозорим да имаше нещо такова/. Говореше с внимание, с пълнота, с много същност и като провериш сам думите му на практика веднага или след време, разбираш, как няма и частичка лъжа в казаното от него. Разбираш, как всичко изречено е истина, попило мъдростта на живота. Как знаеше, само като погледне нещо, защо е такова, защо изглежда по този начин, какво не му достига, откъде се е взело.  Не само в градината, и в живота изобщо.

Ей такава мъдрост имаше в дядо, ама аз комай-май, я разбирам едва сега, когато вече съм преполовила живота си и все по-често се сещам за него. Тогава, кой знае къде, са ме носили дивите ветрища на босоногите ми лета!

Но, явно, нещо е останало там, вътре, в дълбокото на душата, щом след толкова години, /толкова години, откакто го няма даже/, то изплува и днес е тук, на повърхността на живота ми.

Защото няма как да повярвам, че всичките изисквания на Европейския съюз за прави краставици и моркови, с еднакъв размер, задължително по-едри, за да бъдат категоризирани с първо качество, са въведени от любов към естеството на природата и човека.

Че то, ако в природата няма малко кривинка, къде ще отиде сладостта на живота! И как ще познаеш хубавото, ако не си се сблъскал с лошото?!

Та така дядо дойде, почти истински, за да ми спомни как някога преди лягане в тихите юлски и августовски вечери, сядахме на пейката в двора и той с последната  за деня цигара "Арда" без филтър или "Слънце" между пръстите, ни се усмихваше светло и добродушно и започваше някоя от многобройните си, пъстри истории от живота, които беше имал на млади години, обикаляйки по земята.

Бъди спокоен, дядо, ще се погрижа и за прерязаното картофче, родено на нивата, и за кривите моркови и за дребничките домати, бобчета, тиквички и лук. Няма да ги изхвърля, защото са грозни, неудобни за белене или не са еднакви по размер, вместо подравнени, едри и прави, каквото ни пробутват по рекламите, че трябва да бъдат, за да бъде задоволена хищната паст на огромните вериги за изкуствени храни.

Защото в тези неизправени и ситни зеленчуци пулсира живият живот, който имаше в теб, носим у нас и предаваме на децата си.

Люлия

юли 2014